Читать «Отново и отново» онлайн - страница 45

Няма съмнение, че е открил много повече, отколкото се е надявал.

Сътън сухо се изсмя. И смехът му се превърна във вой, понесъл се устремно надолу по хълма като ослепителна огнена струя, истински порой от огън, който се изсипа в блатото и мигновено угасна, а после отново избухна със синьочервени пламъци.

Спирачките изскърцаха, а гумите изсвистяха по паважа, докато Сътън завъртя колата, за да я спре. Преди още да е спряла напълно, той изскочи от нея и се затича надолу по склона към странния черен кораб, който пламтеше сред блатото.

Водата клокочеше около глезените му и остра като нож трева го шибаше по краката. Черните локви блестяха мазно, отразили пламъците от горящия кораб. Нейде далеч, от другия край на блатото, продължаваха да крякат жаби.

Чуваше се пляскане, сякаш някой се мъчеше да се придвижи сред озарената от пламъците кална локва само на няколко стъпки от горящия кораб и като се хвърли напред Сътън видя, че е човек.

Мярна му се бялото на изплашени, будещи жалост очи, блестящи на светлината на пламъците, докато човекът, опрян на изкаляните си ръце, правеше опити да пропълзи напред. Видя и проблесналите зъби, когато лицето се изкриви в пристъп на непоносима болка. Ноздрите му доловиха миризмата на изгоряла овъглена плът и всичко му стана ясно.

Наведе се, вкопчи ръце под мишниците на човека, издърпа го нагоре и повлече тялото назад през блатото. Краката му затъваха в калта, а той чуваше зад гърба си шляпането, ужасното шляпане на влачещото се през водата и тинята тяло.

Най-после усети твърда земя под краката си и се заизкачва нагоре по склона към колата. От полюшващата се глава на човека, когото носеше, се разнесоха дрезгави, хлипащи звуци, които може би бяха думи, но сега Сътън нямаше време да се опитва да ги разбере.

Хвърли бърз поглед през рамо и видя, че пламъците се издигат високо в небето като стълб от синкав огън, озаряващ нощта. Прогонени от гнездата си, блатните птици летяха заслепени и зашеметени от ярката светлина, изпълвайки нощта с изплашените си крясъци.

— Атомните двигатели — каза гласно Сътън. — Двигателите…

Надали щяха да издържат дълго сред такива пламъци. Автоматиката за защита ще се разтопи и блатото ще се превърне в кратер, а хълмовете от хоризонт до хоризонт ще бъдат изпепелени.

— Няма… — произнесе люшкащата се глава. — Няма… атомни двигатели.

Кракът на Сътън закачи корен, той се препъна и падна на колене. Тялото се изплъзна от изкаляните му ръце.

Човекът направи усилие да се преобърне.

Сътън му помогна и той легна по гръб с лице, обърнато към небето.

Под маската от мръсотия и болка се забелязваше, че е доста млад.

— Няма двигатели — повтори той. — Изхвърлих ги.

В думите му се долавяше гордост, гордост от добре свършената работа. Но те, изглежда, му струваха скъпо, защото после се отпусна бездиханен, сякаш вече беше мъртъв.

След малко дишането му се възстанови и въздухът отново засвистя в гърлото. Сътън забеляза пулсиращите вени под обгорената и сгърчена кожа на слепоочията. После устата се отвори и отново се дочуха неясни и объркани думи: