Читать «Отново и отново» онлайн - страница 43

— Ами предчувствията и късметът? — възрази Сътън. — Те не са просто въпрос на случайност, нали?

— Може да ги разглеждаме като проблясъци на съдбата — каза доктор Рейвън. — Ярки проблясъци, които се забелязват. Намек за някаква предопределеност сред широкия поток на случайните явления. Разбира се, не може да се знае със сигурност. Когато не разполага с всички факти, човекът е като слепец. Възловите моменти в историята са зависели само от нечие прозрение. Вдъхновената вяра в собствените способности безброй пъти е променяла хода на събитията.

Той стана, отиде до рафтовете с книги и вдигнал глава, се загледа в тях.

— Някъде тук, ако мога да я открия, има една книга — каза той.

Започна да я търси, но не я намери.

— Няма значение — заяви накрая той. — По-късно ще я намеря, ако все още те интересува. В нея се разказва за древно африканско племе със странна религия. Те вярвали, че духът на всеки човек, неговото съзнание или его, както искаш го наречи, има съответен двойник на някоя далечна звезда. И ако си спомням точно, те дори знаели коя е звездата и можели да я намерят на нощното небе.

Той се обърна с гръб към книгите и се взря в Сътън.

— Виждаш ли, може това да е съдбата — каза той. — Да, съвсем възможно е.

Прекоси стаята и застана пред угасналата камина, сключил ръце зад гърба, и наклони настрана посребрената си глава.

— Защо се интересуваш от съдбата толкова много? — попита той.

— Защото аз намерих съдбата — отвърна Сътън.

15

Човекът на екрана носеше маска и разгневен, Адамс студено му каза:

— Не разговарям с маскирани.

— Този път ще разговаряте — обади се гласът зад маската. — Аз съм човекът, който ви заговори на двора. Нали си спомняте?

— И сигурно се обаждате от бъдещето — рече Адамс.

— Не, все още съм във вашето време. Продължавам да ви наблюдавам.

— Навярно наблюдавате и Сътън?

Маскираният кимна.

— Вече го видяхте. Какво мислите за него?

— Крие нещо — отвърна Адамс. — И май че вече не е човешко същество.

— Ще наредите ли да го убият?

— Не — заяви Адамс. — Нямам такова намерение. Сътън знае нещо, от което се интересуваме. И няма да го измъкнем от него, като го убием.

— Онова, което той знае, е по-добре да бъде погребано заедно с него — заяви маскираният.

— Може би ще се разберем по-добре, ако ми обясните за какво всъщност става дума — каза Адамс.

— Не мога да ви кажа, Адамс. Бих искал, но не мога. Не бива да разкривам бъдещето.

— В такъв случай аз пък няма да ви позволя да променяте миналото — грубо рече Адамс.

А в същото време си мислеше: „Човекът е изплашен. Изплашен е и почти отчаян. Може да убие Сътън, когато пожелае, но се бои да го стори. Защото Сътън трябва да бъде убит от свой съвременник, в противен случай времето може би няма да понесе прехвърляне на насилието от един сектор в друг.“

— И още нещо — обади се човекът от бъдещето.

— Кажете — рече Адамс.

— Исках да ви запитам как вървят работите на Алдебаран XII?

Кипнал от гняв, Адамс се скова на мястото си.

— Ако не беше Сътън, на Алдебаран XII нямаше да се случи нищо — заяви маскираният.