Читать «Отново и отново» онлайн - страница 44

— Но Сътън още не беше се завърнал — троснато рече Адамс. — Той дори не беше тук…

После замлъкна, припомнил си внезапно нещо: Името на заглавната страница… „от Ашър Сътън“.

— Вижте какво, ако знаете нещо, кажете го, за бога — помоли го Адамс.

— Нима искате да кажете, че не се досещате какво е станало?

Адамс поклати глава.

— Води се война — рече гласът.

— Но война няма.

— Това се отнася само за вашето време.

— Но как…

— Спомняте ли си Майкълсън?

— Човекът, който отишъл за една секунда в бъдещето?

Маскираната глава кимна, екранът опустя, а Адамс седеше неподвижен и усещаше как го обзема вледеняващ ужас.

Избръмча зумерът на видеофона и той с механично движение щракна лостчето.

Беше Нелсън.

— Сътън току-що излезе от университета — съобщи той. — Прекара цял час при доктор Хоръс Рейвън. Ако не си спомняте, доктор Рейвън е професор по сравнителна религия.

— А, така значи — рече Адамс.

Забарабани с пръсти по бюрото, едновременно разгневен и уплашен.

Истински позор ще бъде, помисли си той, ако убием човек като Сътън.

Но може би така ще е най-добре.

Да, каза си той, може наистина да е за добро.

16

Кларк е казал, че съм умрял, а Кларк е инженер. Начертал е дори графика и смъртта е била отразена там. Изчисленията са показали, че при определени напрежения и натоварвания човешкото тяло би станало на пихтия.

А пък Андерсън е заявил, че не съм човешко същество, но как ли е разбрал това?

Пътят криволичеше като сребриста лента, блеснала под лунната светлина, а звуците и уханията на нощта обгръщаха земята. Свеж, чист мирис на растения и тайнствен аромат на вода. Сред блатата, простиращи се от дясната страна, течеше малка рекичка и докато завиваше, Сътън зърна за миг лъкатушните, леко проблясващи на лунната светлина води. Крякането на жабите се носеше над хълмовете, а светулките блещукаха в мрака като полюшващи се фенерчета, които изпращат сигнали на някого.

Но как ли е узнал това Андерсън?

Как, питаше се Сътън, освен ако не ме е преглеждал? Освен ако не е човекът, който се е опитал да сондира мозъка ми, след като ме упоиха при влизането в стаята.

Адамс разкри картите си, а той никога не разкриваше картите си, освен ако не искаше другите да ги видят. И ако не разполагаше с някой скрит коз.

Искаше да зная това, каза си Сътън. Искаше да го зная, но не можеше да ми го каже. Не можеше да ми каже, че съм заснет, записан на лента и че по негово нареждане стаята ми се наблюдава.

Но той можеше да ме подсети с някоя малка неволна грешка, добре пресметната грешка, както в случая с Андерсън. Знаеше, че ще разбера намека, и си мисли, че ще започна да нервнича.

В светлината на фаровете за миг се открои огромният сивочерен силует на къща, сгушена върху склона на хълма, и веднага последва нов завой. Нощна птица, черна и зловеща, прелетя над пътя и сянката й затанцува под снопа ярка светлина.

Адамс е бил, каза си Сътън. Той е онзи, който ме причака. Научил е по някакъв начин, че се завръщам, и е подготвил всичко. Набелязали са ме, преди още да стъпя на Земята, и се заловиха с мен, преди още да съм разбрал какво става.