Читать «47 ронини» онлайн - страница 263

Те бяха нарушили негова пряка заповед. Не можеха да бъдат извинени, подобен акт щеше да подрони авторитета му твърде силно. И въпреки това…

Те бяха върнали наследницата на господаря Асано обратно в Ако. Може би се надяваха, че с възстановяването на честта на господаря си шогунът щеше да възстанови владенията над доминьона Ако именно на нея. И все пак…

— Гордееш ли се с хората си? — зададе той въпрос на Оиши.

Оиши отново вдигна глава и срещна погледа на шогуна.

— Те са най-смелите мъже, които някога съм познавал, господарю — отвърна той.

Шогунът кимна и се усмихна леко, усещайки, че тясната пътечка-възможност, която от едната си страна имаше огромна скала, а от другата — бездънна пропаст, постепенно започна да се разширява.

— Ще ви гарантирам смърт на самураи. Можете да загинете като господаря си и да бъдете погребани до него с чест — заяви той.

По лицето на Оиши мигом се изписа изненада и неочаквано облекчение. Това, че той и хората му щяха да възвърнат доброто си име заедно с господаря Асано, беше нещо, което не се беше осмелявал да иска дори и в молитвите си, а и беше много повече, отколкото бе очаквал от правосъдието на бакуфу.

— За всички нас ли, господарю? — попита той след кратко колебание.

Шогунът хвърли поглед покрай рамото му, оглеждайки лицата на останалите ронини, и веднага забеляза причината за колебливия въпрос на Оиши. Близо до мястото, където стоеше госпожица Асано, беше коленичил мелезът, който се беше сражавал за Ако на турнира миналата пролет. Същият извънбрачен изгнаник, който самураите на Ако бяха пребили с бокени по негова заповед. Сега обаче мелезът носеше косата си вързана на кок и имаше два меча в колана: Значи, и той беше един от четиридесет и седмината.

Шогунът се взря в него. Това обаче нямаше никакво значение… И въпреки това мелезът явно беше приет като равен от тези мъже и произходът му вече нямаше значение. Все още взрян право в Кай, шогунът заяви:

— Пред себе си виждам само самураи.

Мелезът надигна глава, неспособен да повярва на чутото, а погледът му се изпълни с изумление и дълбока благодарност, сякаш дори простият факт, че го признаваха за нормален човек, означаваше твърде много за него, а какво оставаше за това да бъде признат за самурай.

Госпожица Асано най-накрая падна на колене, но само за да коленичи до мелеза и да вземе ръката му в своите две. Щом погледна в очите му, ослепителна усмивка грейна на лицето й, въпреки че устните й потрепваха от едва сдържаната емоция.

— Благодарим ви, господарю — скромно каза Оиши и най-накрая се поклони.

Мъжете зад него също се поклониха. Подхвърляни насам-натам от превратностите на съдбата, подобно на изгубени моряци, които най-после бяха намерили в морето обратния път към дома, или подобно на воини, които бяха водили битка срещу невъзможното и най-накрая се бяха завърнали у дома като победители, всички те с достойнство на истински самураи, каквито бяха, демонстрираха уважението пред своя господар на господарите.