Читать «47 ронини» онлайн - страница 262

Вълна от потиснато възмущение мигом се плъзна из свитата на шогуна, насочена към арогантното поведение на ронините, които се осмеляваха да се обръщат към господаря на господарите по начин, сякаш беше равен на тях.

Шогунът обаче само вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Какъв е този закон? — попита рязко той.

— „Човек не може да живее под едно и също небе с убиеца на неговия господар, нито пък да ходи с него по една и съща земя“ — изрецитира Оиши наизустената вековна мъдрост клетва за отмъщение, която и сам шогунът знаеше също толкова добре.

Ъгълчетата на устните на шогуна обаче се обърнаха надолу в знак на разочарование.

— Законите на небето нямат място тук, където действат само правилата на хората — каза шогунът.

Оиши кимна, без да отделя поглед от владетеля.

— Знам го, господарю, но знам още, че за да се възстанови редът в този свят, ние също трябва да заплатим с живота си. Аз и хората ми последвахме старите закони на Бушидо в знак на почит към нашия господар и отмъстихме за подлостта на господаря Кира. Действахме, като бяхме наясно, че наказанието за това е смърт. Ние сме самураи. Такава е съдбата ни — заяви Оиши и щом приключи с думите си, подаде напред свитъка, в който ронините се бяха подписали със собствената си кръв под намерението да потърсят отплата за стореното от господаря Кира.

Тълпата селяни, които се бяха скупчили наоколо, за да видят изхода от тази среща, зашушукаха трескаво от изненада и възхищение.

За един дълъг миг шогунът запази мълчание. Не беше очаквал толкова прямо признание, нито пък примирение, а и не беше предвиждал, че цяла тълпа от хора можеше да станат свидетели на конфронтацията им. Обмисли и факта, че дори тук, в Ако, обикновените хора, които през предишната пролет бяха презрели васалите на господаря Асано като страхливци, сега ги смятаха за герои.

За толкова кратко време новината за нападението над крепостта на Кира беше успяла да се разпространи до най-далечните краища на страната. Щеше да се наложи да прибере в затвора половината население на Едо, ако решеше да затвори устите на всички, които участваха в предателската възхвала на историята за „Четиридесет и седмината ронини“, както му бяха казали, че я наричали. Дори някой вече беше написал пиеса по нея и хората прииждаха на тълпи, за да я гледат, докато не нареди на цензорите си да я спрат.

Разбираше добре, че хората се нуждаеха от герои, а самурайската класа винаги им ги беше остарявала, поне досега. Но без постоянно състояние на война и битки, които да се водят, твърде много потенциални герои се бяха превърнали в носещи мечове бюрократи, които знаеха само как да създават проблеми, или пък в просяци.

В очите на хората тези ронини вече бяха герои. Дори съкровеното му лично мнение, възпитано в принципите на Буишдо, го караше да изпитва неволно възхищение към това, което тези мъже бяха направили.

Трябваше да действа много внимателно, за да се справи с така създалото се положение, защото в противен случай рискуваше да превърне четиридесет и седмината мъже, коленичили пред него, които по закон трябваше да бъдат умъртвени като престъпници, в нещо много по-опасно за неговата лична позиция и власт, отколкото ако те биваха възприети просто като герои.