Читать «47 ронини» онлайн - страница 261

Изведнъж й проблесна истинското, макар и неочаквано значение на уважението, оказано им от самураите на шогуна. Тя погледна към Оиши и усмивката, грейнала изведнъж на устните й, го изненада още повече, защото в очите й съвсем ясно прозираше гордост.

— Всички…

25.

Шогунът не остави господарката Асано и изморените й хора да почиват дълго на сянка, очаквайки пристигането му — нещо, за което те едновременно съжаляваха, но и бяха доволни от това. Далечният тропот на конски копита и маршируващи нозе накара всички да вдигнат глави, когато колона войници в черно-златни брони се показа на върха на далечния хълм.

Ронините и селяните, които се въртяха около тях, споделиха момент на дежавю, когато видяха процесията на шогуна да наближава отново крепостта Ако така, както се беше случило в онзи съдбовен ден през предишната пролет. Този път обаче колоната не беше нито толкова бляскава, нито толкова дълга, а и пристигането им не беше повод за празник за никого.

Един по един, помагайки си, ронините се изправиха и се върнаха полека край гроба на господаря си. Мика вече беше там. Беше коленичила в молитва пред него още след завръщането си от замъка.

Почетната стража на шогуна свърна от пътя през полето към гробищата, щом видяха, че ронините са се събрали около мястото, където беше погребан господарят Асано. Мика също се изправи на крака и застана до Оиши, излизайки на крачка пред него и останалите, сякаш с тялото си можеше да ги защити от наближаващите войници.

Шогунът и антуражът му спряха пред нея и останаха неподвижни по седлата си, гледайки отвисоко. Мика се поклони, но не коленичи. Беше свикнала да показва неуважение към Кира и сега й беше невъзможно да покаже почит пред човека, който толкова лесно се беше оставил да бъде манипулиран от него, дори и това да беше самият шогун.

Ронините около нея, изглежда, споделяха мнението й. Те коленичиха от уважение, но не се проснаха по лице на земята в израз на пълно подчинение, дори не сведоха глави.

Шогунът се взираше в тях от мястото, където стоеше, обграден от почетната си стража, и отбелязваше жестовете на минимално уважение, които му засвидетелстваха, изпълнени с нескрито предизвикателство. Той пришпори коня си напред, изпревари самураите си и слезе от седлото пред Оиши, който продължаваше да коленичи, взирайки се неподвижно право напред.

— Кураносуке Оиши? — обърна се към него шогунът.

Оиши най-накрая вдигна глава, за да го погледне, изненадан от решението на шогуна да се обърне към него с бившата му титла.

— Дадох ви изрична заповед, с която ви забраних да търсите отмъщение — студено процеди шогунът, щом погледът на Оиши срещна неговия. — Вие не се подчинихте на нарежданията ми.

Упорито взиращият се поглед на Оиши стана още по-твърд. Той вдигна ръка и посочи към надгробния камък на господаря Асано и дара във вързопа, оставен пред него.

— Това, което лежи върху онзи гроб, е справедливостта — каза той.