Читать «47 ронини» онлайн - страница 260

Подухна вятър и вдигна пелена от прах и облак от изсъхнали цветчета, сякаш за да допълни картината на западналост. Най-накрая тя погледна отново към Оиши.

— Какво ще стане с нас сега? — попита го тихо тя.

Той отвърна на погледа й и видя отражението на всичко вече отминало в тях, видя, че всичко беше свършило.

— Сега честта на Ако ще бъде възстановена, господарке — отвърна смело и уверено той, сякаш някак си все още вярваше, че справедливостта на боговете щеше да спаси Ако от алчността на хората.

Но щом тя го погледна отново, Оиши сведе глава.

Мика кимна по посока на главната порта и забеляза, че лейтенантът се изненада леко, когато му каза, че са видели достатъчно.

Командирът отново се приближи до тях, щом ги видя да влизат в долния вътрешен двор и да се отправят към портата на излизане.

— Госпожице Асано — каза той, — шогунът ще пристигне днес. Той очаква да ви види, вас и… — той спря и прочисти гърлото си, след което сведе засрамен поглед. — Ами няма да се наложи да чакате дълго — довърши той.

Тя кимна с разбиране и успя да прикрие студенината, която изведнъж беше обзела сърцето й при думите на войника.

— Тогава ще го чакаме при гроба на баща ми — каза тя и кимна към портата, сякаш беше твърдо убедена, че щяха да ги пуснат да излязат.

Командирът на стражите се поклони още веднъж и направи знак на хората си да отворят вратата и да им направят път.

— За мен беше чест — каза той, гледайки ги в очите. Думите му я смутиха повече, отколкото на влизане, но тя все пак тръгна по пътеката, която водеше към външната порта.

— Какво имаше предвид той с това „За мен беше чест“? — прошепна Мика на Оиши, докато двамата излизаха един до друг през портата и се отправиха към чакащите ги коне.

Оиши сви рамене и се усмихна едва забележимо.

— Предполагам, че е чест това, че ви вижда, господарке Асано — отвърна той.

Двамата поеха юздите на конете си от войниците, които ги държаха, и се качиха на седлата. Мика го погледна и се усмихна горчиво.

— Е, може би по-често трябва да се обличам в мъжки дрехи и да се въргалям в прахоляка… — каза тя. — Чудя се дали адютантът на шогуна въобще ще ме забележи и различи, когато дойде днес — завърши тя, а усмивката й нямаше и грам хумор.

Лицето на Оиши доби замислен вид, докато двамата яздеха обратно към мястото, където ги чакаха останалите.

— Вие винаги ще бъдете човек, който трудно се игнорира, Мика-химе. Това ви е в кръвта — отбеляза той и се усмихна. Оиши хвърли поглед към моста, оглеждайки празния път нагоре към крепостта. — Шпионите на шогуна действат много по-добре, отколкото предполагах — каза той.

— Би трябвало да са слепи и глухи, за да не знаят къде сме били, преди да стигнем до Ако. Всички по пътя ни знаеха за нас — отвърна Мика и поклати глава, спомняйки си за хората, които се бяха събирали, за да ги гледат как минават, дори и когато се движеха по изоставените пътища, или за онези, които им махаха от полята.