Читать «47 ронини» онлайн - страница 258

— Сега можеш да почиваш в мир, господарю мой — каза тихо той. — Вече си отмъстен.

Оиши се поклони ниско, свеждайки глава до земята в знак на последна почит, след което се изправи на крака.

Дойде ред на Мика да коленичи пред гроба на баща си и да се поклони, преди да остави до даровете на Оиши букетче пролетни цветя, дадени й от жена от селото. Мика затвори очи и прошепна тиха молитва, която само баща й можеше да чуе.

И сякаш в отговор на молитвата й вятърът подухна сред вишневите дървета край реката и цял рояк цветчета се понесоха нежно из въздуха като знак за сбогом.

Мика се изправи на крака, а лицето й беше възвърнало ведростта си, когато се обърна към мъжете, чакащи около нея. От излъчването й можеше да се види, че каквато и да е била отправената от нея молитва, то тя беше намерила отговора си.

— „Да вдигнем глави без срам пред небето — изрецитира тя думите, поглеждайки всеки един от хората си в очите, — нито пък, кланяйки се, трябва да се срамуваме пред земята“.

Тя се поклони отново на Оиши, а след това и на групата ронини зад него. Щом погледна отново към Кай, той можеше да се закълне, че е видял в очите й искрица от силния дух на баща й, който чрез нея гледаше към него, към всички тях с благодарността на всичките му предци.

Един по един ронините започнаха да коленичат и да се покланят пред гроба, като тези, които можеха да се движат свободно, помагаха на ранените си другари. Ясуно се приближи, за да предложи приятелското си рамо на Кай — беше му помагал да се качва и слиза от коня през цялото дълго пътуване до дома, когато гърбът на Кай беше твърде схванат или той беше прекалено изтощен, за да се справи сам. След дългия път до крепостта Кай с радост прие предложената му помощ и падна на колене. Ясуно също коленичи до него. Молитвата на Кай за господаря Асано включваше не само благодарност за това, че някога той беше спасил живота му, но и радост, че бе имал възможност да стане приятел на всички негови хора, които бяха днес тук. Благодарен беше и за неугасващата любов на Мика. Завърши тихата си молитва с молба благодарността му да бъде приета, а той да получи опрощение за любовта, която изпитваше към нея.

Когато всичко нужно бе изказано в молитвите им, изтощените мъже седнаха да отдъхнат в сянката на дърветата край речния бряг. Хората от селото, които ги бяха последвали и бяха останали на почтително разстояние от тях, наблюдавайки церемонията край гроба, най-накрая имаха възможност да предложат храна и вода на господарката Асано и ронините и да ги посрещнат у дома.

След малко Мика стана от мястото до Кай, където седеше, и отново се присъедини към Оиши. Кай ги наблюдаваше как се качват на конете си и се отправят към външната порта на крепостта Ако, неспособни да си отпочинат истински, преди да бяха видели какво се е случило с дома им.

Стражите зад портата ги наблюдаваха повече с любопитство, отколкото с притеснение. Когато двамата конници се приближиха достатъчно, че лицата им да се виждат ясно, хората на шогуна се поклониха с уважение пред тях, сякаш вече знаеха самоличността на потъналата в прахоляк и изгоряла от слънцето жена, облечена в мъжки дрехи, и на изтощения ронин с една превързана ръка, която лежеше неподвижно на гърдите му, поставена в ремък през врата му.