Читать «47 ронини» онлайн - страница 256

Очите и усмивката й след това срещнаха погледа на господарката Асано, яздеща до Оиши. Мика също се усмихна в отговор на Рику, сякаш това, че я виждаше, беше и последното доказателство, от което се нуждаеше, за да повярва, че най-после се беше завърнала у дома.

Щом те двамата подминаха напред, Рику вече се оглеждаше сред редиците от ронини след тях, докато очите й най-накрая попаднаха на Чикара.

— Чикара! — извика го тя.

Момчето вдигна глава и на лицето му разцъфна щастлива усмивка, а в погледа му грейна вълнение. Кай, който вървеше до него, го изблъска леко към края на колоната и този път, независимо дали беше самурай или не, майка му не се посвени да наруши достойнството му, а изтича към него и го грабна в прегръдките си, притискайки го силно към сърцето си. Вдигна поглед към Оиши, а в очите й се четеше безмълвна благодарност за това, че беше върнал сина им жив и здрав.

Чикара нарочно не погледна нито към баща си, нито към останалите мъже, докато майка му го прегръщаше. Той задържа ръката й и я остави да върви край него, докато ронините продължаваха нагоре по криволичещия стръмен път към крепостта. Лицето му изглеждаше възмъжало, а и сега го изпълваха гордост и задоволство.

Все повече и повече селяни започнаха да се престрашават да пристъпят напред, за да им предложат храна, вода или да отправят по някоя добра дума или молитва. Молитвите се приемаха със сдържано кимване и благодарност, а водата и храната биваха отклонявани настрана с благодарствени усмивки. Мислите на всички хора, а и на госпожица Мика сега бяха насочени изцяло към пътя напред. Нямаше да допуснат нищо да ги забави повече, след като вече бяха толкова близо до края на пътуването си.

Прекосиха реката и най-накрая зърнаха стените на крепостта Ако. Не бяха съвсем сигурни какво посрещане ги очакваше, но бяха убедени единствено в това, че сега дори самураите на шогуна не можеха да застанат на пътя им. Хората от селото им бяха казали, че войниците на бакуфу бяха пристигнали преди тях и бяха отстранили настанените в Ако васали на Кира. Хората на шогуна обаче не си бяха тръгнали. Портите на крепостта бяха затворени и из нея бяха поставени стражи, като всичко друго си беше останало така до днешния ден.

Гробището се намираше извън крепостните стени на брега на реката, където растяха върби и вишневи дървета. Традициите на Шинто — волята на боговете, които в началото на времето бяха издигнали земите на Япония от морето, още от времето на предците им забраняваха останките на мъртвите да заемат една и съща земя с домовете на живите. Същите богове вече мирно споделяха земя и небе с божествената същност на Буда, а будистките свещеници отговаряха за погребенията, но за най-основните въпроси на живота и смъртта древните норми все още бяха в сила.

Групата ронини вървяха на почтително разстояние след хората от селото и по средата на пътя към портите на крепостта свърнаха встрани през откритото поле покрай крепостните стени. Конете им пристъпваха с бавен ход и ронините преминаха покрай ивицата цъфнали вишневи дръвчета покрай брега на реката, преди да стигнат до гробището.