Читать «47 ронини» онлайн - страница 254

Когато най-накрая стигнаха до селото непосредствено преди крепостта Ако, в него се беше събрала такава тълпа, че докато преминаваха по главната улица, ронините, които можеха да вървят пеша, слязоха от конете си от притеснение да не стъпчат някого в навалицата.

Оиши настояваше Мика да остане на коня, за да запази собственото си достойнство и безопасност в тълпата, дори когато тя поведе процесията. Мика все още беше господарката Асано, наследница на Ако, независимо дали справедливостта на боговете можеше да накара шогуна да й възвърне законното право или не.

До нея Кай слезе от коня си, без да каже и дума, но на лицето му се изписа гримаса, която изразяваше повече болка, отколкото той някога досега си беше позволявал да покаже. Мълчаливо поведе коня си все по-бавно, докато накрая изостана назад сред групата ронини и кимна на Оиши да заеме мястото му до Мика в безмълвно признание, че пътуването им и твърде кратката свобода, която то им беше донесло, бяха свършили.

Мика безмълвно го гледаше как се отдалечава. Главата й беше вдигната високо, но очите й бяха замъглени от мъка, когато Оиши избърза с коня си, за да се изравни с нея, също запазвайки пълното си мълчание. Погледна към дара, който носеха за гроба на господаря Асано, завързан в чувал и окачен на върха на копие, прикрепено към седлото му.

Щом започнаха да напредват сред тълпата, Оиши с изненада и известно смущение наблюдаваше реакциите на хората в града. Почти никъде не се виждаха горди и изпълнени с възхита погледи, които бяха срещали през целия път дотук. Вместо това ги посрещаха угрижени лица, сведени погледи и хора, които се просваха ниско по очи пред тях, сякаш молеха за милост, очаквайки гнева на шогуна. Знаеше, че това посрещане не се дължеше на факта, че минаваха господарката Асано и нейните васали, тъй като те вече не бяха такива, каквито ги помнеха, дори и не приличаха на себе си, и все пак хората се отнасяха към тях така, сякаш чувстваха нуждата да паднат пред тях, за да им се извинят.

Някакъв едър набит фермер излезе на пътя пред коня на Оиши, коленичи и притисна челото си и калта.

— Оиши-сама — изрече тихо човекът, — моля за прошката ви. Ако животът ми е всичко, с което мога да ви се отплатя, то…

Оиши погледна невярващо към коленичилия човек, докато селянинът най-накрая вдигна глава и Оиши си спомни откъде му беше познат. Тогава обаче позициите им бяха разменени. Сега пред него стоеше същият човек, който го беше заплюл в деня, когато стражите на Кира най-накрая го бяха пуснали от тъмницата и го бяха изхвърлили от крепостта.

През тялото му премина силна вълна от емоции, щом си припомни онзи ден — макар да бяха минали няколко седмици, на Оиши му се струваше, че оттогава са изтекли години. Осъзна, че ако тогава не беше играл отчаяната роля на обезсърчен човек, за да свали гарда на войниците на Кира, може би щеше да е убил този нещастник на място заради нанесената му обида… той все пак беше само селянин.