Читать «47 ронини» онлайн - страница 255

Единствено старателното планиране на всички подробности около отмъщението над Кира заради господаря Асано и заради самия него — заради всички тях — беше успяло да запази разсъдъка му, за да оцелее през всички месеци на трудности и пълна изолация. През цялото това време обаче той не беше научил нищо повече за себе си, освен това колко дълбоко в душата му можеше да стигне изгарящият огън на омразата.

Но сега… Оиши погледна към мъжа, коленичил в краката му, и видя просто един човек — нито чудовище, нито нечовешко създание, което имаше право да убие по своя прищявка просто защото той се беше родил самурай, а другият човек не бе имал този късмет.

Човекът беше просто селянин… и все пак чувството му за чест бе толкова силно, че дори жалкият акт на злоба, който бе изпитал спрямо някого, когото бе сметнал за страхливец и предател, сега го изпълваше с толкова дълбоко съжаление, че предпочиташе да умре от срам.

— Опростен си — тихо каза Оиши, наведе се и хвана мъжа за рамото, за да го накара да се изправи. — Животът ти е дар от боговете, както и животът на всички останали. Отсега нататък го използвай по начин, който да си заслужава.

Мъжът отстъпи назад от пътя, все още не вярвайки на случилото се, и едва успя да прошепне няколко думи за благодарност.

Оиши усети, че нечия ръка го докосва по рамото, и вдигна поглед. Госпожица Мика му се усмихваше.

— Кураносуке Оиши — обърна се тя към него, наричайки го с бившата титла на главен васал и най-доверен съветник на баща й, — мислех, че моят баща не би могъл да бъде по-горд с вас, отколкото беше за това, че до последния му дъх се подчинявахте на желанията му, както и за това, че му служихте толкова добре и след смъртта му. Оказа се обаче, че съм грешала. Сега вече той не би могъл да е по-горд с вас!

Лицето на Оиши почервеня от смущение, той сведе поглед и поклати глава, но не точно, за да отрече казаното, след което тръгна отново край нея.

Вдигна глава още веднъж, когато усети, че нещо в звуците и цялостното настроение на тълпата край тях се промени. Видя как израженията на хората наоколо изведнъж започнаха да се променят от угрижени и засрамени към удивени и доволни, а накрая всички излъчваха някаква празничност. Постепенно се осмелиха да говорят на висок глас и много скоро хората започнаха шумно да приветстват завръщането на господарката Асано и да възхваляват смелостта на нейните верни васали.

Тълпата пред тях се раздвижи и изтика напред някого. Фигурата се открои достатъчно ясно, така че Оиши да я разпознае: Рику.

Лицето му грейна от почуда и радост, щом видя сълзите от щастие, бликнали от очите й, и щом усети гордостта и копнежа, който искреше в тях. Тя отвърна на усмивката, която грееше на лицето му, а долната й устна потрепери от едва сдържаното вълнение. Жена му обаче не се втурна да го прегърне, запазвайки неговото и нейното собствено достойнство като истински самурай. И все пак тя беше и завинаги щеше да си остане само неговата любяща жена.