Читать «47 ронини» онлайн - страница 253

Въпреки това Оиши ги погледна крадешком и видя, че на Мика дори не й се наложи да заговори на Кай, за да го събуди. Той сам вдигна глава и я погледна още преди тя да беше сложила ръце на кръста си, за да му се скара закачливо за мързеливото излежаване. При тези й думи по лицето му се разля усмивка, а след това той се засмя с глас — звук толкова неочакван, че Оиши невярващо поклати глава.

Кай сведе глава пред нея, сякаш за да се извини за непочтителното си поведение, и се изправи на крака, използвайки дънера на дървото, под което беше спал, за да се подпре. Не направи дори опит да докосне Мика, която спазваше почтително разстояние между двамата и не направи нищо, за да му помогне, освен да сгъне одеялото му. Подаде му го с две ръце и с толкова нежност, сякаш то беше скъпоценност, с която тя с нежелание се разделяше. Оиши обаче се усъмни, дори Чикара да беше внимавал достатъчно, за да забележи изражението на лицето й в този момент.

Мика се върна до мястото, където Оиши вече навиваше на руло собственото си одеяло. Кай я последва с очи, докато погледът му срещна този на Оиши, и видя, че другият мъж го гледаше. Поклони се леко — обикновен знак на поздрав между двама равни. Оиши обаче не можеше да си спомни за друг случай, в който Кай да му се беше покланял по своя воля, а в момента лицето на Кай изразяваше най-необикновената емоция, която Оиши някога беше виждал.

Кай най-накрая се обърна и тръгна към мястото, където останалите ронини се събираха и чакаха сутрешната си порция ориз да се свари. Така и не погледна повече назад. Мика започна да сгъва завивката си, сякаш и за нея това беше просто поредната утрин, а тя не беше нищо повече от обикновен ронин.

Дните от пътуването им обратно към Ако се изнизваха неусетно един подир друг, а ронините намираха просто удоволствие както в дъждовното време, така и в слънчевите дни, в които небето се любуваше на отражението си в новозапълнените с вода оризища. Всяка гледка, дори и най-обичайната, изглеждаше нова и чудно хубава за очите, които не можеха да знаят дали днешният ден нямаше да бъде последният, в който щяха да имат възможност да я зърнат. Кай и Мика все още яздеха един до друг и си говореха малко по-често, но иначе се държаха така, сякаш нищо между тях не се беше променило. Всяка нощ обаче Мика се промъкваше тайно до Кай, нощите се изнизваха бързо, също както и дните, а по изгрев тя винаги беше отново на мястото си до Оиши. Нощта успяваше добре да запази тайната им, а дори и някой от останалите мъже, освен Оиши и Чикара, да подозираше нещо, така или иначе никой от тях не се осмели да заговори за това.

Вишневите дървета бяха вече напълно разцъфнали, когато ронините най-накрая стигнаха до границата на родния Ако. Вестта за отмъщението им ги беше изпреварила отдавна и макар да знаеха, че ще стане така, всичко се беше случило по начин, какъвто ронините не очакваха. Новината за деянието им, изглежда, беше плъзнала из цялата страна, също както и смяната на сезоните. По пътя вече бяха чули, че в цяло Киото и в Едо всички обсъждаха само това. Също толкова изненадващо се оказа за тях и това, че дори в малката и отдалечена провинция Ако хората от всяко село и работниците по полето, които подготвяха оризищата за сеитба, знаеха точно кои са и спираха работата си, за да им се поклонят, или им махаха отдалеч, изказвайки на глас благословии при преминаването на процесията им.