Читать «47 ронини» онлайн - страница 239

С един последен удар той изби меча от ръката на противника си, захвърли собствения си меч и като сграбчи Кира за предницата на дрехата му, го завлачи по пода, а после с голи юмруци успя да усмири борещото се, драскащо и ритащо тяло.

Най-накрая, излял най-буйната си ярост, Оиши се отдръпна и с едно рязко движение изправи на колене насинения и кървящ Кира. Застана над него и извади тантото на господаря Асано от канията на колана си. Като събра последните частици от собственото си чувство за чест, той протегна кинжала с дръжката напред към лицето на Кира.

Гигантът в черната броня отново тръгна към Кай, като сега нарочно го разиграваше, сякаш откривайки, че противникът му използва оръжие на тенгу, демонът бе осъзнал още по-ясно човешката му слабост — умората и кръвозагубата бяха способни да изтощят и най-силния човек. Щом врагът беше сигурен, че Кай е само човек, въпреки меча, който притежаваше, значи можеше да е също така сигурен, че скоро щеше да настъпи краят на неговата издръжливост.

Кай отстъпи назад и усети хлъзгавата повърхност на леда под краката си, както и разпръснатите камъни от строшените фенери, които можеха да го препънат при всяка невнимателна крачка. Чувстваше, че умората от битката започва да си казва думата и бързината и координацията на движенията му отслабваха. Само късметът и инстинктите му бяха помогнали да успее с последния удар, който беше разсякъл черната демонска броня.

Беше успял да пререже бронята. Спомни си как здравата стоманена катана на Ясуно се беше разбила като стъкло при последната им битка и този спомен никога нямаше да го напусне. Но този меч беше различен. С него омагьосаната броня на противника не му даваше предимство. Този път битката щеше да бъде острие срещу острие, дори и двете оръжия да бяха закалени с демонски заклинания.

Самураят демон нападна изневиделица, хвърляйки се върху него с цялата си сила, и Кай успя да парира удара му с плоското на меча си, а двете оръжия издадоха пронизителен стържещ звук, когато се срещнаха. Кай отскочи настрана, далеч от обсега на одачито.

Краката му обаче се подхлъзнаха на невидим слой лед и тялото му не успя да запази равновесие. Демонът отново вдигна меча си и острието се впи в гърба на Кай, оставяйки огромна рана от рамото до основата на кръста му.

Кай изкрещя, когато парещата болка го преряза като удар от камшик, а гърбът му мигом се обагри в собствената му кръв. Подхлъзна се, наклони се на една страна и падна.

Стовари се върху каменните плочи и се плъзна по тяхната заснежена повърхност, вече оплискана е кръв, като стискаше меча, сякаш той наистина бе неговата душа, и се спря чак когато се блъсна в купчина камъни в основата на един от разбитите фенери.

Лежеше на замръзналата земя и не можеше да се изправи, не можеше дори да помръдне ръка, едва успяваше да си поема дъх и за един кратък миг на агония реши, че демонското острие е прерязало гръбнака му. Можеше да движи само очите си, когато видя ужасения поглед на Мика. Тя се затича към него.

„Не! Бягай! Махни се оттук!“ — искаше му се да изкрещи, но нямаше глас дори да я предупреди. Кай вложи цялата сила на волята си, за да се противопостави на парализата, която бавно обхващаше цялото му тяло от шията до краката. Ръцете му потръпнаха конвулсивно и той с усилие успя да си поеме дъх и със сетни сили да придърпа меча до тялото си. Насили се да поеме още една глътка въздух и разбра, че ударът само го беше зашеметил, но не и парализирал напълно. Изправи се с мъка, подпирайки се на остатъците от счупения каменен фенер, без да изпуска меча от ръката си. Направи знак на Мика да се махне, опита се отчаяно да й покаже — на нея, на нападателя си, както и на самия себе си, че нанесената рана не е толкова опасна.