Читать «47 ронини» онлайн - страница 20

Той погледна назад към дългия склон на хълма, докато господарят Асано и ловната му дружинка от самураи се показаха от утринната мъгла: облечените във военни доспехи ездачи приличаха на видение от миналото, излязло от някоя пролука във времето от вековете на война, когато мъжът ставал самурай, като доказвал смелостта си в битки, а не придобивал статуса си по наследство.

Сега тази епоха вече бе изчезнала, превръщайки се в легенда, след един век на мир при управлението на Токугава, в който безкрайните кръвопролития бяха заменени от безкрайни закони и разпоредби. При новия законов ред имаше твърдо установена кастова система, която определяше благородството на военната каста само по наследство и узаконяваше постоянното й място във висшето общество. Бяха приети и закони, определящи кои влизат в другите класи, кои не и никога не биха могли да се надяват да влязат, за да държат хората на съответното им място — невидими стени, непревземаеми като стените на замъка Едо, който бе домът на шогуна Токугава.

Повечето от мъжете, които яздеха нагоре по хълма към него, рядко обличаха военните доспехи, и то само за да упражняват умения, които можеше никога да не им се наложи да използват. Но това не беше обикновен лов и когато най-накрая догонеха плячката си, доспехите щяха да им трябват, както и всички оръжия, които носеха със себе си.

Когато го забелязаха, ездачите дръпнаха юздите на конете си и спряха малко по-надолу на склона. Едва тогава Кай си даде сметка, че е затаил дъх, въздъхна шумно и седна на петите си, чакайки господарят Асано да го види.

От това разстояние той лесно различи господаря по гребена на богато украсения му шлем; другите ги разпозна повече по инстинкт, отколкото по някакви отличителни черти. Беше трудно за вярване, че бе живял почти двайсет години сред тези мъже и все пак, макар и само за миг, когато видя ловците и те го видяха, се почувства онова ужасено момче, което бе първият път, когато те се бяха натъкнали на него преди толкова много време.

Сега той бе главният следотърсач на господаря Асано, а не хинин, чистещ кучкарника. Но в действителност малко неща се бяха променили — толкова малко, че все още му се случваше да забрави за миг, че животът му изобщо се е променил.

Кестенявата му коса бе потъмняла дотолкова, че можеше да мине за един от местните, и за да изправя непокорните си къдрици, използваше същото ментово масло, което използваха самураите, за да запазят пригладени вързаните си коси. Те всички миришеха — достатъчно приятно — на мента, и то до такава степен, че никога не забелязаха, че и той мирише така.

И въпреки това, независимо какво правеше, за да заприлича поне на редови селянин, в техните очи той винаги щеше да бъде мелез. Неговото присъствие, самото му съществуване, все още бе така противно на самураите от замъка Ако, сякаш действително беше демон.

Групата самураи отново потегли, тъй като носачите и земеделците, чиято задача бе да утъпкват път през храстите, се изкатериха пеша до тях.

Необикновено чувство на топлота и загриженост изпълни Кай, като спря погледа си върху лицето на господаря Асано, виждайки смесицата от умора и решителност, изписани на него, когато даймио погледна очаквателно към него.