Читать «47 ронини» онлайн - страница 14

Мика си беше дала сметка, че Кай вижда и запомня само значимите за него неща и игнорира всичко останало. Той беше тенин и нищо от това, което казваха или правеха хората, не можеше да промени този факт.

Тя погледна към краката си, спомняйки си отново къде се намира и какъв подарък й беше поднесен.

— О, тези са много по-удобни! — вдигна очи към него със сияещо лице. — Откъде знаеш размера на краката ми?

Кай сви рамене.

— От стъпките ви — очите им се срещнаха и в неговите проблесна искрица на гордост, каквато тя рядко бе виждала. — Изработих ги, като направих копие на моите сандали.

— Наистина ли? — възкликна изненадано Мика. — А аз мога единствено да копирам свитъци. Два пъти съм преписвала афоризмите на Конфуций. Знаеш ли, че той казва: „Жените трябва да се гледат, а не да се слушат?“. Как смее? Аз съм самурай… — девойката млъкна. Самураите не се оплакваха. — Но моята гувернантка винаги повтаря: „За една дама са подходящи думите, а не делата“. И тогава какво да правя аз?

Тя пак млъкна, като видя изражението на Кай, и внезапно осъзна, че необмислените думи могат да бъдат дела, също като шамара по бузата или пробождането с меч на едно доверчиво сърце.

— Благодаря ви, Кай-сама — промълви и се поклони, сякаш се обръщаше към един от най-уважаваните гости на баща си. — Досега никой не ми е подарявал нещо, което е изработил със собствените си ръце. Това е най-прекрасният подарък, който съм получавала.

Кай отново се усмихна и бледото му лице поруменя, придобивайки тъмнорозовия цвят на вишневите цветчета.

Мика скри дланите си в дългите си ръкави и кръстоса ръце, за да потисне внезапното желание да го прегърне. Вече знаеше, че той не обича да го докосват.

— Е — каза с деловия тон на истинска дъщеря на даймио. — Къде ще отидем днес?… Ще ми покажеш ли къде живееш?

— Не — на лицето на Кай се изписа гримаса и тя не знаеше как да я изтълкува. Той беше отказал да приеме дори и малка изоставена колиба в самия край на селото Ако и някои от мъжете се бяха пошегували, че момчето сигурно живее заедно с кучетата в кучкарника. Но баща й я беше уверил, че Кай си е построил къща в покрайнините на гората. Мика не спираше да се чуди как ли изглежда домът на един тенин. — Не искайте това от мен.

— Но защо?

— Защото… няма да… — момчето се насили да се усмихне. — Има хиляди по-хубави неща, които могат да се видят.

— Но…

— Елате — той вдигна рязко глава и тръгна напред, без да добави нито дума.

Тя пак повдигна полите на кимоното си и го последва по брега на потока.

Оиши и Хару — главната гувернантка на господарката Мика, влязоха в покоите на господаря Асано и коленичиха пред него, като дълбоко се поклониха. Той ги погледна леко изненадано, когато те вдигнаха глави с мрачни лица, сякаш никога не бе очаквал, че ще доживее да ги види двамата заедно. Оиши се съгласи мълчаливо с неизреченото мнение на господаря Асано, който им даде знак да се настанят удобно.