Читать «1Q84. Книга първа» онлайн - страница 243

— Чудесно! — рече Комацу. — Между другото, имаш ли някаква представа къде може да е отишла Фука-Ери? Нищо ли не ти идва на ум?

— Нищичко — отвърна Тенго.

Не умееше да лъже. А и Комацу бе особено чувствителен спрямо лъжите. Само че този път като че не долови лекото потреперване в Тенговия глас. Вероятно мислите му бяха прекалено заети със самия него.

— Ще ти се обадя веднага, ако възникне нещо ново — каза Комацу и прекрати разговора. И първото нещо, което Тенго направи, бе да си налее една яка доза бърбън в чашата.

Комацу се беше оказал прав: имаше нужда да изпие нещо.

* * *

В петък приятелката му направи редовното си посещение. Дъждът бе престанал, но небето беше покрито от край до край със сиви облаци. Похапнаха, после си легнаха. Дори и по време на секса откъслечни мисли не оставяха Тенго на мира, но това ни най-малко не притъпи физическото му удоволствие. Тя, както винаги, изцеди умело насъбралата се у него през седмицата похот и я прогони с изключителна ефикасност. Като талантлив счетоводител, който намира върховно удоволствие в сложното манипулиране на отчетите, и тя успя да постигне пълно задоволство. Въпреки всичко й направи впечатление Тенговата угриженост.

— Хм, нивото на уискито ти май е взело да спада — рече му. Лявата й ръка почиваше върху гръдта му и се радваше на благотворните последствия от секса. На безименния й пръст блещукаше диамантено брачно пръстенче. Думата й бе за бутилката „Уайлд Търки“, която от няколко месеца красеше лавицата у Тенго. Подобно на повечето жени, имащи сексуална връзка с по-млади от тях мъже, и тя бързо забелязваше и най-малката промяна в обстановката.

— Напоследък не спя добре — рече Тенго.

— Да не си нещо влюбен?

— Не, не съм влюбен — поклати глава той.

— Какво, писането ли не ти върви?

— Абе, то върви, ама не се знае накъде.

— Какво те мъчи тогава?

— И аз не знам. Просто сънят ми е нарушен. Нещо, което много рядко ми се случва. Винаги съм се радвал на здрав сън.

— Горкият ми Тенго! — взе да го гали тя по тестисите с другата ръка, тази без пръстена. — Да не сънуваш кошмари?

— Почти нищо не сънувам — отвърна Тенго, което си беше самата истина.

— А пък аз много сънувам. Някои сънища толкова често ми се присънват, че и насън почвам да се усещам. „Чакай, чакай, този и друг път съм го сънувала“. Много странно, не мислиш ли?

— И какви точно сънища ти се присънват? Разкажи ми някой.

— Ами, да кажем, сънят ми с къщичката в гората.

— Къщичка в гората ли? — попита Тенго. И се сети кои хора знае с къщички в горите: гиляките, човечетата, Фука-Ери. — И що за къщичка е тя?

— Ама теб наистина ли те интересува? Не намираш ли чуждите сънища за скучни?

— Ни най-малко — отвърна най-откровено Тенго. — Разкажи ми го, моля ти се.

— Сънувам, че вървя през една гора — ама не гъста и страшна, като оная, в която се изгубили Хензел и Гретел, а по-скоро светла, приятна. Следобедът е топъл, слънчев и аз се разхождам най-безгрижно. И в един момент виждам пред себе си тая къщурка с комин и верандичка и с басмени карирани перденца. Много гостоприемна на вид. Почуквам на вратата и се провиквам „Ало“. Но никой не ми отговаря. Чукам по-силно и вратата се отваря сама. Оказва се, че не била затворена като хората. Влизам и пак се провиквам: „Ало! Има ли някой вкъщи? Влизам!“. — Изгледа Тенго, докато го галеше по тестисите. — Усещаш ли настроението дотук?