Читать «1Q84. Книга първа» онлайн - страница 239

„Разбирам, че не знаеш къде съм. И че вероятно се тревожиш. Няма нужда. Тук не е опасно. Това исках да ти кажа. Не биваше да го правя, но реших, че е необходимо.

(Десет секунди мълчание.)

Предупредиха ме никому да не казвам. Че съм тук. Професора е подал в полицията молба да ме издирят. Но те нищо не предприемат. Постоянно има избягали от вкъщи деца. Така че ще постоя известно време тук мирно и тихо.

(Петнадесет секунди мълчание.)

Тук съм много надалече. Ако не изляза навън, никой няма да може да ме открие. Много, много е далече. Касетата ще ти я донесе Адзами. По-добре да не я пращам по пощата. Трябва да се пазя. Чакай. Искам да се убедя, че записът става.

(Щракане. Празен интервал. Пак щракане.)

Добре. Записва.“

* * *

Далечен шум от детска врява. Едва дочуваща се музика. Най-вероятно шумовете долитат през някой отворен прозорец. Вероятно в близост има детска градина.

* * *

„Благодаря ти, че ме остави да преспя онази нощ. Имах нужда от такова нещо. Исках и да те опозная по-отблизо. Благодаря и за това, че ми почете. Усетих някакво родство с гиляките. Защо гиляките вървят през горските тресавища, а не по широките пътища. (Тенго мислено постави въпросителна накрая.)

Защото, дори пътищата да са удобни, на гиляките им е по-лесно да не ходят по тях, а през гората. За да вървят по път, ще трябва да променят цялата си походка. А ако променят походката, ще трябва да променят и още куп неща. Не бих могла да живея като гиляките. Мъжете да ме бият непрестанно. А около мен да е пълно с червейчета — гадост! Но и аз не обичам да вървя по широките пътища. Пак ми се припи вода.“

* * *

Фука-Ери отново си сипа. След кратка тишина се чу как пак остави чашата си върху масата. Нова пауза, докато си обърса устните с ръка. Абе, това момиче не знае ли, че на касетофона има и бутон Pause?

* * *

„Чудя се дали моето изчезване няма да ти създаде проблеми! Но не желая да ставам писателка и не възнамерявам повече да пиша. Накарах Адзами да ми направи някои справки за гиляките. Пратих я до библиотеката. Гиляките живеят на Сахалин и са като айните и американските индианци — нямат си писменост. Не оставят писмени паметници след себе си. И аз съм същата. Щом напиша някоя история, тя престава да е моя. Ти много добре написа моята повест. Съмнявам се друг дали щеше да се справи. Но тя вече не е моя. Обаче ти не се притеснявай. Не си виновен ти. Аз просто вървя по едно място надалече от пътя.“

* * *

Фука-Ери въведе нова пауза. Тенго си я представи как крачи едва-едва, смълчана, сама, някъде там, далече от пътя.

* * *

„Професора притежава огромна сила и дълбока мъдрост. Но и човечетата могат да се мерят с него по сила и по дълбочина на мъдростта. Затова внимавай, когато си в гората. В гората има важни неща, а там са и човечетата. За да си сигурен, че човечетата няма да ти напакостят, трябва да намериш нещо, което човечетата да го нямат. Успееш ли, ще можеш да минаваш през гората без страх.“

* * *

След като изрече всичко това на един дъх, Фука-Ери спря и пое дълбоко въздух. Но го направи, без да извърти главата си настрани от микрофона, та дишането й прозвуча като мощен повей на вятъра между високи сгради. След като се успокои, някъде отдалече се чу дълбокият като на морска сирена вой на клаксон на камион. Два кратки сигнала. Явно Фука-Ери се намираше в близост до някакъв главен път.