Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 79

Той разбра, че я е хванала „колибната треска“, и макар че му се искаше да разсее скуката й, като я метне на кревата, се въздържа, защото знаеше, че Ани е изтощена от толкова часове любов, пък и нежната й плът все още бе прекалено чувствителна.

— Имам едно тесте карти в дисагите — заяви той. — Можеш ли да играеш покер?

— Разбира се, че не мога — машинално отвърна тя, ала в погледа й проблесна жив интерес. — Наистина ли искаш да ме научиш?

— Защо пък не?

— Мнозина мъже не биха го направили.

— Аз не съм като „мнозината мъже“. — Той си помисли, че някога би бил твърде шокиран, ако видеше дама да играе покер, ала това време бе отдавна отминало. Дори пепелта от онези дни бе разпиляна.

Картите бяха с подгънати и оръфани краища, оплескани с петна; за Ани те бяха символ на опасни и забранени неща. Рейф сложи седлата пред огнището, за да могат да се облегнат на тях, сетне й обясни боите и ръцете. Тя схващаше бързо, макар че все още бе твърде неопитна, за да участва равностойно в наддаванията. Рейф реши да я научи на „Блекджек“ — игра, по-подходяща за двама души. Ани бе изцяло погълната от картите, така че играха няколко часа.

По едно време на Рейф му омръзна и той й предложи да си лягат. Развеселен забеляза тревогата, изписала се на лицето й.

— Не се притеснявай — прошепна той. — Знам, че те боли. Ще те оставя на мира до сутринта.

Тя се изчерви до ушите и Рейф се разсмя с глас.

Даде й своята риза за нощница — не че не искаше да е гола, напротив, ала с нея щеше да й бъде по-топло и по-удобно, отколкото с дълбоко деколтираната й риза или с блузата с висока яка. Ани се плъзна под одеялото и той я взе в прегръдките си с въздишка на съжаление.

Не му се спеше, ала му бе приятно да лежи с нея под одеялото. Лениво повдигна ръката й и я допря до устните си. Устата му започна да пулсира от топлината на пръстите й.

Тя намести главата си на рамото му. Искаше й се да живее само за момента, но това не бе възможно. Макар че го обичаше, щастието й бе помрачено от мисълта, че любовта им няма бъдеще, че за него може би изобщо няма да има бъдеще. Сърцето й се сви от мъка, като си представи как куршум прострелва топлото му силно тяло и той пада мъртъв. Страхуваше се от раздялата, защото знаеше, че няма никога вече да го види.

— Онзи мъж, дето те обвиняват, че си го убил… — колебливо започна тя. Знаеше, че темата му е неприятна, ала думите сами се изплъзнаха от устата й. — Знаеш ли всъщност кой е убиецът?

Той застина за част от секундата, сетне отново целуна пръстите й.

— Знам.

— Не можеш ли да докажеш по някакъв начин, че си невинен?

Беше се опитвал, беше толкова разгневен, че искаше да накара всички мръсници да си платят, ала всички доказателства сочеха именно него. Той знаеше кой уби Тенч или поне кой бе изпратил убиеца, ала нямаше начин да докаже, че не неговият пръст е натиснал спусъка. Не й каза всичко това, просто тихо промълви „Не“ и притисна ръката й към лицето си.