Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 78

Той се върна бързо и започна да тропа с крака, за да изтърси снега от ботушите си, отупа шапката и кожуха си. Ани му протегна канче със затоплено кафе, останало от закуската. Течността бе силна и горчива, ала Рейф я изпи на един дъх.

— Как са конете?

— Неспокойни са, но няма как.

Ани разбърка гозбата — беше готова, заешкото месо бе меко като мозък, ала тя не чувстваше глад. Искаше да излезе на въздух, за да се освежи, но палтото й бе твърде тънко за такъв студ. Въпреки това реши да се поразходи. Рейф я наблюдаваше как си слага палтото.

— Къде си тръгнала?

— Искам да изляза малко на чист въздух.

Той си облече кожуха.

Тя го изгледа учудено.

— Няма защо да идваш с мен. Ще застана отвън пред вратата. Стой тук на топло.

— Не ми е студено — заяви той, взе едното одеяло и по индиански я загърна в него, като пригоди единия му край за качулка След това я прегърна и двамата излязоха навън в приказно белия свят.

Беше толкова студено, че леденият въздух прониза гърдите им. Ани обаче почувства, че главата й се прояснява. Сгуши се до Рейф и се загледа в белите снежинки. Вече се мръкваше, слабото зимно слънце потъваше зад ниските облаци. Снегът излъчваше призрачно сияние. Дърветата приличаха на огромни черни часовои. Бе невероятно тихо: насекомите не жужаха, птиците не чуруликаха, дори клоните на дърветата не шумяха Бяха сами и откъснати от света; сякаш бяха единствените живи същества на земята — снегът поглъщаше всички звуци, дори и пръхтенето на конете.

Студът проникна през полата й и я защипа по краката, стъпалата й замръзнаха, но тя продължаваше да се гуши до топлото тяло на Рейф и да съзерцава суровото великолепие на планинския пейзаж. Реалността на природата придаваше истински измерения на живота й, затвореният интимен свят на колибата сякаш бе само плод на въображението й. Твърде много неща се бяха случили за прекалено кратко време и битието й се бе обърнало с главата надолу. Всъщност кога бе започнало всичко? На нея й се струваше, че е изминал цял един живот, откакто се срещна с Рейф, ала всъщност само преди четири — или пет — дни изроди бебето на Еда и когато се прибра пребита от умора, вкъщи я чакаше един ранен странник.

Ани потръпна и Рейф каза:

— Хайде да се прибираме, и без друго се стъмни.

Топлината на колибата ги обгърна като прегръдка. Ани с мъка нагоди очите си към слабата светлина. Чувстваше се по-добре, мозъкът й се бе прояснил. Сложи кафе на огъня и щом то кипна, седнаха да хапнат от вкусната яхния.

Скоро Ани нервно започна да шава на мястото си — скучно й беше без работа. През първите дни се бе трепала по цял ден и й се приспиваше още преди да се е мръкнало, ала сега прекараха целия ден в леглото и тя не беше уморена. Ако си беше вкъщи, щеше да суши билки, да забърква лекарствени смеси или пък да чете и да пише на приятелите си във Филаделфия. Тук нямаше нито книги, нито достатъчно светлина, за да може да чете. Нямаше ръкоделие или нещо за пране. Рейф вече не се нуждаеше от медицинска помощ. Беше й неприятно, че няма какво да прави, и го каза на глас.