Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 135

Щяха да минат седмици, докато стигнат до Ню Орлийнс — трябваше да прекосят Ню Мексико, Тексас и Луизиана. Атуотър предложи да се качат на влака, ала Рейф категорично отхвърли тази идея. Съдията изпадна в мрачно настроение.

Щом се отдалечиха от индианския бивак, Атуотър внезапно насочи дулото на пушката си към Рейф. Тъй като съдията му бе отнел оръжията, Маккей спря коня, погледна го злобно в очите и изсъска:

— Няма ли да ходим в Ню Орлийнс?

— Не съм казал нищо такова — отвърна Атуотър. — Просто ти нямам доверие. Предупредих те, че мразя да ме правят на глупак, но на теб сигурно не ти пука от това. Затова ще те предпазя от изкушение, така да се каже. Сложи си ръцете отзад на гърба.

Рейф се подчини с мрачен израз на лицето. Ани спря кобилата си до тях и Атуотър я изгледа подозрително:

— По-добре не се приближавайте, госпожо!

— Няма защо да го връзвате — възрази тя. — Ние искаме много повече от вас да изясним нещата. Няма да избягаме!

Атуотър поклати глава.

— Спорът е безсмислен. Нямаше да съм никакъв съдия, ако вярвах на всеки престъпник, който твърди, че няма да избяга.

— Нека да ме върже, Ани — уморено каза Рейф. — Няма да умра, я?

Това й беше ясно, ала Ани знаеше от собствен опит колко е неприятно да си вързан. Мина й през ум сама да се справи с Атуотър, ала те се нуждаеха от него; той разполагаше с необходимата власт, за да им помогне да разобличат истинските престъпници. Освен това, дори и най-закоравелите убийци щяха добре да си помислят, преди да посегнат на един федерален съдия-изпълнител.

Атуотър не развърза Рейф, дори и когато спряха, за да пренощуват — Ани трябваше да го храни. Беше изтощена от дългите дни и нощи, преминали в грижи за болните, и едвам се крепеше на крака. Веднага щом изми съдовете от вечерята, грабна едно одеяло и го постла между двамата мъже. Суровият поглед на Рейф й подсказа, че начинът, по който щяха да спят, не му е по вкуса: не можеше да прегръща Ани в непосредствената близост на Атуотър. Тя въздъхна, а Рейф безмълвно легна на около половин метър от нея.

Лежеше и я гледаше.

— Ще можеш ли да спиш? — загрижено го попита тя.

— Толкова съм изморен, че и прав ще заспя — отвърна той. Тя не му повярва, ала така й се спеше, че не можа да изчака и да види дали Рейф ще заспи. Искаше й се да бъде по-близо до него. След толкова нощи, прекарани в прегръдките му, сега се чувстваше самотна и изоставена. Все пак, ако се протегнеше, можеше да го докосне.

Ани заспа бързо, но Рейф дълго се въртя и размишлява. Опитваше се да не обръща внимание на болките в ръцете и раменете си. Чудеше се дали Ани е забременяла. Трябваше да изчака природата да го потвърди. Мисълта, че тя чака дете, възбуждаше инстинкта му за собственост. Искаше му се да я закриля непрестанно, в това виждаше смисъла на живота си. Ако всичко свършеше благополучно, никога нямаше да спят толкова далеч един от друг.