Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 133

Ани преглътна с труд; не смееше да погледне към Рейф. Съдията разсъждаваше на глас и тя не искаше да го прекъсва. В душата й се събуди надежда и й се зави свят. Мили Боже, нека да ми повярва!

— Така че сега ще започна да си блъскам главата да открия истината. Как да постъпя, по дяволите? Извинете ме, госпожо. Според закона ти си убиец, Маккей, и аз трябва да те предам на съда. Докторката казва, че искат да те пречукат, за да не се стигне до съд. На мене ми плащат, за да служа на правосъдието, но вече не съм сигурен дали ще е правилно да те предам на службите на закона. Не знам дали изобщо ще мога да го направя — сухо заяви той и погледна подозрително към едрия индианец, който стоеше пред вигвама си с пушка с ръка и не сваляше тъмните си, неподвижни като на влечуго очи от тях. Май на индианците хич не им харесваше, че Маккей е вързан. Съдията отново се обърна към Рейф: — Защо остана, за да помагаш на индианците? Ако беше продължил за Мексико, изобщо нямаше да те хвана.

Ани с труд си пое дъх. На Рейф му се прищя да удари Атуотър, задето я разстройва.

— Те имаха нужда от помощ — кратко отвърна той.

Атуотър разтри челюстта си. Сигурно докторката го беше накарала и сега се разкъсваше от угризения на съвестта. Той отново погледна към пленника си и забеляза гнева в странните му светли очи. Е, не беше първият влюбен мъж, нямаше да бъде и последният. Явно хладнокръвният гангстер здраво беше лапнал по докторката. Тя не беше красавица, но имаше особено излъчване. Погледнеше ли го с големите си тъмни очи, стомахът му се свиваше. Ако беше с двайсет години по-млад, като нищо щеше да си падне по нея особено ако го гледаше така, както гледаше Маккей.

Да, бе изправен пред трудно решение. Не само че историята го заинтригува, но и като я съпостави с други смущаващи детайли, като например необичайно голямата награда и фактът, че Маккей съвсем не беше такъв хладнокръвен убиец, за какъвто го смятаха, стигна до извода, че невероятната приказка може би отговаря на истината. За да се убеди напълно, трябваше да види документите, а това изобщо нямаше да е лесно. Атуотър въздъхна — никога не бе смятал, че е лесно да служиш на закона.

Не беше ясно дали ще може да напусне безпрепятствено индианския бивак. Едрият воин заплашително размахваше пушката си. Не биваше да го дразни.

Атуотър взе решение. Въздъхна тежко и се изправи. Пак си усложни живота и щеше да става още по-лошо.

Приближи се до Рейф и измъкна затъкнатия в колана нож. Ани скочи като ужилена и прехапа устни.

— Апахите ми се виждат доста нервни — заяви Атуотър. — Може би не им харесва, че си вързан, а може би просто мразят белите. Както и да е. В случай, че ги смущава въжето около ръцете ти, ще рискувам да те развържа. Изобщо не възнамерявам да те изпускам от поглед. Хич не си мисли да бягаш — мрачно го предупреди съдията. — Побеснявам, щом някой се опита да ме прави на глупак. Речеш ли да офейкаш, ще те пречукам, без да ми мигне окото. Искам да те заведа в Ню Орлийнс, за да видя документите. Глупаво е да ми се кълнеш, че няма да избягаш, затова хич няма и да те моля затова. Мислиш ли, че апахите ще вдигнат патаклама, ако тръгнем да си ходим?