Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 131

Ами оная работа с болното бебе нощес? Атуотър не можа да види какво точно става в тъмното, ала картината, която се разкри пред очите му по изгрев слънце, направо бе невероятна. Маккей и докторката седяха цели часове напълно неподвижни в калта и не сваляха очи един от друг. Сякаш бяха изпаднали в транс или нещо подобно. Тръпки да ти полазят по гърба! Докторката прегръщаше бебето, а Маккей притискаше ръцете й с дланите си. Старицата ги зяпаше като втрещена.

Изведнъж бебето заплака, те се стреснаха и излязоха от транса; Маккей награби докторката и едно одеяло и отпраши нанякъде. Атуотър не ги проследи. Нямаше да стигнат далеч без конете, затова реши да ги остави за малко насаме.

Случаят Маккей бе доста загадъчен. Един хладнокръвен убиец трябва да действа както подобава на хладнокръвен убиец, а при Маккей не беше така. Малките парченца от мозайката не пасваха и Атуотър беше раздразнен.

— Адски трудно ще е да те закарам в пандиза — заразсъждава той на глас. — Извинете ме за грубия език, мадам. Колкото повече се мотаем, толкова по-кофти става. На червените може да не им харесва, че съм те вързал, щото ти ги гледа, като бяха болни. Изобщо не знаеш какви ще реши да ги върши един индианец. Говоря малко индиански и хич не ми харесват брътвежите на дъртата.

— Той няма да стигне жив до затвора — отчаяно заяви Ани. — Ще го убият по пътя.

— Ловците на награди не са проблем за мен, мадам — Атуотър впи в нея странния си, сякаш намигащ поглед.

— Не става дума за тях, има нещо друго…

— Ани, недей! — Гласът на Рейф я пресече като удар с камшик. — Ще го убият и него!

Съдията се замисли над тези думи. Ето ти нова загадка!

— Тебе какво те засяга?

— Не че ме засяга, но… — мрачно отвърна Рейф и размърда раменете си в опит да разхлаби стегнатото въже. Ръцете му бяха вързани здраво — нямаше начин да ги измъкне.

Атуотър се престори, че не е чул отговора му, и продължи:

— Ти си пречукал толкова хора. Може ли на такова копеле да му пука, че ще ме застрелят? Извинете, госпожо. Ами че подире ти се точи дълга диря от трупове, която започва от оня Тилман в Ню Йорк. Викат, че ти бил приятел отгоре на това.

— Той не е убил Тенч — възрази Ани. Мозъкът й бе парализиран. Искаше да помогне на Рейф, но не знаеше как. Атуотър седеше на петнайсетина метра от тях, а пушката му сочеше право в гърдите на Маккей. Всеки момент можеше да стреля. Вероятно възнамеряваше да го убие и да си спести неприятното пътуване до затвора. Нямаше да получи наградата, защото бе съдия, ала Маккей бе убиец и заслужаваше да бъде застрелян. Защо да си прави труда да го води на съд? — Обвинението е нагласено. Рейф е невинен.

— Няма значение — процеди през зъби Атуотър. — Маккей е пречукал и доста други хора. Можем да прибавим и гадното копеле Треърн към списъка, нали, синко? Извинете ме, госпожо.

— Рейф не е убил и Треърн — промълви Ани. Лицето й бе тебеширено бяло, посинелите й устни трепереха.

— Ани, млъкни! — изсъска Рейф.

— Аз го убих — тихо каза тя.