Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 85

Позволих си да го погледна възмутено и да му кажа остро:

— Надсмивате се над моя професионален кодекс, защото не е ваш!

Избухването ми изобщо не му подейства.

— Господ не би избрал глупак за Старейшина, който да ръководи Съвета на нашите Църкви — заяви той и се обърна, за да заобиколи бюрото и да си седне на мястото. — Трябвало е да помислите за това, преди да дойдете на Хармония, журналисте. Така или иначе, сега го знаете.

Втренчих се в него, почти заслепен от внезапно блесналото в ума ми прозрение. Да, сега знаех. И се зарадвах, че самият той със собствените си думи се предаде в ръцете ми.

Страхувах се, че може да няма слабости, които да използвам като предимство. Моето преимущество, с което се справях с по-слабите хора, бяха умело подбраните думи. От тази гледна точка той наистина нямаше слабости. Но носеше в себе си най-голямата слабост — силата, същата сила, която го бе издигнала като Старейшина на Съвета и лидер на народа си. Защото за да стигне дотук, той трябваше да бъде точно такъв фанатик, каквито бяха и най-лошите от тях. Но беше и нещо повече. Имаше нужда от допълнителна сила, която да му позволява при необходимост да отхвърля фанатизма си — например при срещи с лидерите на другите планети или когато имаше работа с равни нему хора, които му бяха противници. И точно това — точно това! — призна току-що.

За разлика от яростните си черни очи той не се ограничаваше с гледището на фанатик, който възприема Вселената или в черно, или в бяло — различаваше и светлосенките. Накратко — можеше да действа като политик, избирайки една или друга линия на поведение.

Значи имах възможност да го накарам да направи политическа грешка.

Отпуснах се на облегалката на стола. Почувствах, че напрежението е изчезнало и той отново ме разглежда с интерес. Изпуснах дълга въздишка.

— Прав сте — произнесох с ленив глас и станах. — Е, вече няма значение. Ако нямате нищо против, ще си вървя…

— Искате да си отидете? — гласът му отекна като изстрел и ме закова на място. — Нима съм казал, че интервюто е приключило? Сядайте!

Моментално седнах и се постарах да изглеждам пребледнял. Мисля, че успях. В ума ми проблесна, че все още се намирам в клетката на лъва и както трябваше да се очаква, лъвът беше той.

— А сега — Брайт ме погледна внимателно — ще ми кажете ли какво се надявахте да изкопчите от мен? От нас, Божите Избраници?

Облизах пресъхналите си устни.

— Говорете — той не повиши глас, но различих в него обертонове, които не предвещаваха нищо добро, ако не се подчиня.

— Съветът — промърморих аз.

— Съветът на Старейшините? За какво става дума?

— Не — забих поглед в пода. — Съветът на Гилдията на журналистите. Искам да стана негов член. След случая с Дейв — зет ми — успях да докажа, че мога да си върша професионално и непредубедено работата. Полеви командващ Уосъл може да го потвърди. Това привлече вниманието дори на колегите ми от гилдията. И ако имам възможност да действам по същия начин, да подобря общественото мнение за вас на другите планети, това би ме издигнало в очите на читателите, а и на колегите ми.