Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 61

— Строй се! — заповяда им той.

Някои бавно, други по-бързо изпълниха заповедта и се строиха с лице към него.

— Всички отивате в свързочния център, и то веднага! Надяс-но! Хоодом… марш!

Войниците се подчиниха и тръгнаха. Скоро се изгубиха сред сенките на дърветата.

Няколко секунди сержантът гледаше подире им, след което отново обърна вниманието и иглопушката си към касидианците, които го гледаха ужасени. За миг зърнах пребледнялото лице на Дейв.

— Пазачите ви вече ги няма — бавно и някак тъжно изрече сержантът. — Започва атака, при която вашите войски ще бъдат унищожени. В тази битка е нужен всеки един Божи воин, защото така искат нашите Старейшини. Аз също трябва да тръгвам, но не мога да оставя врагове като вас в тила ни без охрана. Затова ще ви пратя на едно място, откъдето не бихте могли да навредите на Божите Избраници.

В този момент — точно в този момент — разбрах какво има предвид. Отворих уста да извикам, ала не можех да произнеса нито звук. Опитах се да стана, но подпухналият ми крак не ми позволи. Така си и останах — с отворена уста и леко приповдигнат.

Започна да стреля по беззащитните хора пред него. Те паднаха, с тях и Дейв. Всички бяха мъртви.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Не съм много сигурен в спомените си за последвалите събития. Помня само, че след като падналите тела престанаха да мърдат, сержантът се обърна и се приближи към мен, хванал иглопушката си с една ръка.

Вървеше бързо, но на мен ми се струваше, че се приближава много бавно. Бавно и неумолимо. Сякаш го гледах да крачи по огромна сцена, която ставаше все по-голяма, докато напредваше с черната си пушка в ръка. Небето над главата му беше кървавочервено. Най-сетне застана над мен.

Опитах се да се дръпна, но не успях — зад мен беше огромен ствол, а и кракът ми, сам приличащ на дърво, ме бе приковал. Само че той не насочи пушката към мен.

— Там — каза сержантът и ме погледна право в очите. Гласът му беше леден като на гробар, но погледът му гореше със странен блясък. — Ето ти една тема за статия, журналисте. Ще те оставя да живееш, за да разкажеш за това. Може би ще ти позволят да дойдеш и да гледаш, когато ме разстрелват пред очите на другарите ми, освен ако Господ не пожелае да ме прибере по време на започващото настъпление. Защото аз бях Пръстът Божи и вписах желанието Му в телата на тези хора. Никога не ще успееш да повлияеш на това. И ще се наложи да осъзнаеш колко нищожни са твоите репортажи пред образа на този, когото наричат Бог на битките.

Направи крачка назад, без да се обръща. Сякаш за него бях някакъв езически олтар, от който се отдалечава с иронично уважение.

— Сбогом, журналисте — каза той и устните му изобразиха жестока насмешка. — Не се страхувай — непременно ще те открият и ще спасят скъпоценния ти живот.

Обърна се и си тръгна. Гледах го как се отдалечава — черна фигура на фона на дълбоките сенки.

Останах сам. Само случайни капки, процедили се през гъстите листа, ми правеха компания от време на време. Сам под смрачаващото се кърваво небе. Самотен заедно с мъртвите.