Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 62

Нямам представа как успях, но след известно време запълзях, влачейки безполезния си крак по мократа земя. Добрах се до неподвижната група мъртви тела. Едва открих тялото на Дейв в оскъдната светлина. Иглите бяха забити в долната част на гърдите му и на това място униформата му бе подгизнала от кръв. Миглите му потрепериха, когато пъхнах ръка под рамото му и го повдигнах така, че главата му да легне върху здравия ми крак. Лицето му беше бледо и спокойно като на спящо дете.

— Ейлин? — едва чуто прошепна той, но все пак достатъчно ясно, за да го разбера. Очите му си оставаха затворени.

Отворих уста да му отговоря, ала в първия момент не успях. Когато най-после накарах гласните си струни да заработят, казах:

— След малко ще дойде.

Този отговор като че ли го успокои. Лежеше неподвижно и едва дишаше. Лицето бе му толкова спокойно, сякаш не изпитваше никаква болка. Чувах непрекъснатия шум от падащи капки. Отначало ги помислих за дъждовни капки, които се процеждат от листата над нас. Но когато отпуснах ръката си, усетих, че дланта ми е мокра. Капеше неговата кръв — от напоената му униформа върху горската почва, чието мъхоподобно покритие беше разкъсано от гърчовете на умиращите хора и беше останала гола земя.

Опитах се да намеря някой от пакетите за първа помощ сред разхвърляните наоколо мъртви тела, като се стараех да не притеснявам Дейв, облегнат на коляното ми. Успях да открия три пакета и направих опит да спра кръвотечението с тяхна помощ, но нямах успех в това начинание. Кръвта му изтичаше от десетина различни места. Докато се мъчех да го превържа, той се размърда.

— Ейлин?

— След малко ще дойде — пак го излъгах аз.

Вече се бях предал и просто си седях, придържайки главата му. Той отново попита:

— Ейлин?

— След малко ще дойде.

Когато луната изгря достатъчно високо, за да изпрати сребристата си светлина през тесните пролуки между листата и аз можех отново да видя лицето му, той вече беше мъртъв.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Намериха ме при изгрев слънце, но не войници на Сдружението, а касидианци. Кейси Грим беше отстъпил на южния фланг на фронта, преди да се реализира замисълът на Брайт да атакува и помете вражеската отбрана от улиците на Кестълмейн. Кейси беше отгатнал този ход и предвидливо бе оттеглил основните си сили от южния фланг, като изпрати танковете и пехотата си на север, където се намирахме аз и Дейв.

В резултат на тези маневри линията на фронта се бе завъртяла около центъра си, който се намираше горе-долу там, където видях дорсаеца за пръв път. На следващата сутрин касидианците се разгънаха и проведоха настъпление, като по този начин се оказаха в тила на същите тези сили на Сдружението, които мислеха, че голяма част от противниците им е обградена и унищожена в града.

Кестълмейн, предназначен да стане камъкът, върху който да бъдат размазани касидианските сили, се превърна в лобно място за фанатиците от Сдружението. Воините с черни униформи се сражаваха с обичайната си злоба и безгрижие за живота си, обаче бяха попаднали на заградителния огън от звуковите оръдия на Кейси и свежите подкрепления, прииждащи постоянно в тила им. В края на краищата щабът на войските на Сдружението предпочете да не губи повече боеспособни подразделения и се предаде. И така гражданската война между Северния и Южния Раздел на Нова Земя приключи с победа на касидианските сили.