Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 55

— Всичко е наред, Тим — говореше той. — Иглата е излязла отзад, така че няма страшно.

Огледах се. Командорът все още лежеше до мен с наполовина изваден от кобура пистолет. Имаше втора рана от иглопушка, този път в главата. Беше мъртъв. Взводните също ги нямаше.

— Заминаха си, Тим — поясни Дейв и посочи подножието на хълма. — Не е лошо и ние да изчезваме. Пехотата им реши, че не представляваме интерес за тях, и продължи напред, но идват танковете им. С това коляно няма да можеш да се движиш достатъчно бързо. Опитай се да се изправиш.

Направих опит. Имах чувството, че едното ми коляно е набучено на върха на древно копие и носи върху себе си половината ми тегло. Успях да застана прав. Дейв ми помогна да изляза от окопа. Започнахме нашето безнадеждно бягство надолу по склона, за да се махнем от пътя на танковете.

Като малък си представях, че всяка гора прилича на убежището на Робин Худ. Неговият дом сред дърветата беше едновременно открит, мрачен и красив и аз му се възхищавах. Сега обаче, докато се промъквахме през гората и с всяка крачка — по-точно с всеки скок — чувствах как нажеженият пирон на болката се впива в коляното ми, същата тази гора ми изглеждаше като чудовище — мрачно, зловещо, изпълнено с ненавист и жестокост. Бяхме попаднали в клопката му, където по всяко време бронетехниката на Сдружението можеше да ни открие и да ни очисти или с топлинни лъчи, или като ни затрупа с дървета, преди да имаме и най-малката възможност да им обясним кои сме.

Таях надеждата, че ще се измъкнем на открито, преди да се нахвърлят отгоре ни. Танковете стреляха само в гората, където би могла да се скрие противниковата пехота. В откритите местности тревата стигаше едва до коленете и нямаше начин да не забележат баретата и плаща ми.

За беда бяхме попаднали в местност, където гората заемаше много по-големи пространства от поляните. Като напук всички посоки сред дърветата си приличаха и ние изобщо не бяхме сигурни, че не се въртим в кръг. Затова след като се консултирах с ръчния си компас, реших да тръгнем назад. Това означаваше, че ще трябва да минем през същите гористи масиви като на идване, когато попаднахме на хълма, който касидианците защитаваха така упорито и същевременно безнадеждно.

Заради раненото ми коляно се движехме толкова бавно, че и пъплещата бронетехника спокойно можеше да ни настигне. Освен всичко друго не се бях оправил от взрива на звуковия снаряд. Непрекъснатите пристъпи на влудяваща болка в коляното ме доведоха до нервен срив. Оказа се, че не съм чак толкова издръжлив, когато става дума за болка.

Според мен не съм страхливец, макар че едва ли ще бъде честно да ме считат за храбрец. Просто така съм устроен, че след определено ниво реакцията ми към болката преминаваше в ярост. И колкото по-силно ме боли, толкова повече се ядосвам. Сигурно в ирландската ми кръв все още има някаква част от кръвта на моите прадеди-берсерки1, ако си падате по романтични изрази. Както и да е. Докато се промъквахме сред тези огромни златисто-сребърни дървета, направо се взривих отвътре.