Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 54

— Тишина! — рязко се обади командорът от своя окоп. — Запазете спокойствие, иначе…

Нямаше време да довърши, защото в този миг започна първата сериозна атака на пехотата срещу нашите позиции.

Една игла от вражеска пушка улучи командора в гърдите, почти под врата, и той падна назад, задушавайки се от собствената си кръв.

Останалите войници не забелязаха станалото, защото атакуващите пехотинци на Сдружението бяха точно пред тях, стигнали почти до средата на склона. Скрити в окопчетата си, касидианците непрекъснато стреляха. Не знам дали заради безнадеждната позиция или поради големия им опит във воденето на бойни действия, но не забелязах никой да се е парализирал от страх или да не използва оръжието си.

Имаха абсолютно превъзходство. Към върха склонът ставаше все по-стръмен и черноризците бяха принудени да напредват по-бавно, при което ставаха удобни мишени и лесно ги убиваха, преди да стигнат догоре. Накрая не издържаха и побягнаха надолу към падината. Отново настъпи затишие.

Скочих от укритието си и се затичах към командора да видя дали е жив. Глупава постъпка — да се показвам по този начин, независимо че носех барета и униформа на журналист. Отстъпващите бяха оставили на бойното поле мъртви приятели и братя по оръжие. Естествено, че ще искат на всяка цена да отмъстят. И наистина един от тях реагира на моето движение. На няколко крачки от окопа на командора нещо ме удари в десния крак и ме подкоси. Полетях напред и забих лице в земята.

В следващия момент се опомних в същия окоп, към който се бях засилил. Над мен се бе надвесил Дейв, до него видях и двама от взводните — сержанти, подчинени на командора.

— Налага се да отстъпим — казваше единият взводен на другия. — Да изчезваме оттук, Аки. Следващия път ще ни пометат или след двадесет минути вместо тях ще го направят танковете!

— Не! — обади се командорът. Бях останал с впечатлението, че е мъртъв. Когато се обърнах, забелязах, че някой беше успял да постави върху раната му механична превръзка и да натисне контролния бутон. Следователно превръзката би трябвало да е проникнала във вътрешността на раната, като по този начин притискаше разкъсаните кръвоносни съдове и блокираше разпространението на съсиреците. Въпреки това той умираше и аз ясно го прочетох в очите му. Взводните изобщо не му обръщаха внимание.

— Виж какво, Аки — заговори отново единият взводен. — Сега ти си командир. Да се махаме оттук.

— Не! — командорът едва имаше сили да шепти. — Заповядвам ви… да удържите… позицията… на всяка цена…

Взводният, чието име явно беше Аки, имаше доста неуверен вид. Лицето му беше бледо. Погледна към радиостанцията, въргаляща се в краката му. Колегата му забеляза накъде гледа и иглопушката му съвсем случайно стреля. Чу се звън от вътрешността на радиостанцията, светодиодът, обозначаващ готовност за действие на апарата, угасна.

— Заповядвам ви… — проговори командорът.

В този момент челюстите на ужасната болка отново се сключиха около коляното ми и почти загубих съзнание. Когато се събудих, Дейв се бе надвесил над мен и внимателно стягаше механична превръзка върху раната ми. Крачолът на панталона ми беше разкъсан над коляното.