Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 30

Никога не съм предполагал, че може да изглежда толкова могъщ. По-висок от мен, раменете му приличаха на входна врата, имаше талия като на спринтьор. Беше облечен изцяло в черно и стоеше с гръб към мен, леко разкрачен, като пренасяше тежестта върху краката си като опитен боец. В него имаше нещо необикновено, подобно на черен пламък от неизчерпаема енергия, която предизвикваше у мен трепет и едновременно с това желание да си премерим силите.

Едно беше съвършено ясно — той няма да се поддаде на играта на думи като коменданта Фрей.

Обърнах се, за да сляза и да отида при него, когато случайността ме спря. И досега не мога да разбера дали бе наистина случайност. Едва ли ще го разбера и до края на живота си. Може би думите на Падма, че времето и мястото са фокусът в плана за развитие на човешката цивилизация, изиграха своята немалка роля. Тази негова способност да въздейства върху хората с две-три незначителни думи явно и сега оказа влияние върху мен. Както и да е, в полезрението ми попадна малка група, застанала точно под моя балкон.

В групата беше принц Уйлям, президент на търговската планета Сета от системата на Тау Кит. До него стоеше висока красива блондинка — самото съвършенство. Казваше се Анеа Марлевана, Избраница от Кълтис, брилянт от генетичния подбор на Екзотик-световете. Там беше и Хендрик Галт, масивен мъж с маршалска униформа, и племенницата му Елвин. И накрая — още един мъж, който, ако се съди по външността му, можеше да бъде само Донал Грим.

Той беше млад човек с униформа на командир на патрул, редови дорсаец с гъста черна коса и странни движения, така характерни за неговия народ, роден за воини. По дорсайските стандарти не беше висок — не повече от мен, ако застана до него. В същия момент погледна нагоре и ме забеляза.

Погледите ни се срещнаха за секунда. Намирахме се достатъчно близо, за да видя цвета на очите му. Точно това ме спря.

Защото нямаха определен цвят. Бяха ту сиви, ту зелени, ту сини — зависи под какъв ъгъл ги гледаш. Грим веднага се обърна, а аз се заковах, потресен от зрелището, и за миг престанах да следя какво става наоколо.

Когато най-сетне се съвзех и се огледах къде е Старейшината Брайт, открих, че се е отдръпнал от белокосия човек и оживено разговаря с някакъв адютант, чиято фигура ми беше много позната.

Докато стоях на балкона и ги наблюдавах, Брайт енергично се обърна и тръгна след адютанта, напускайки залата по един коридор, за който знаех, че води към вестибюла и оттам — към изхода. Значи си тръгваше и сигурно щях да бъда лишен от възможността да се срещна с него. Веднага се обърнах с намерението да сляза долу и да го догоня, преди да си е отишъл.