Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 18

Беше същият непознат, с когото разговаряше Ейлин в анклава. Тъмната радост от жадуваната среща в дълбините на долината отново се събуди в мен. Защото тук съвсем неочаквано имах възможност да изпробвам силата, за която по-рано изобщо не подозирах.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тук беше мястото на конфликта.

Затова откритието, което подсъзнателно бях направил по време на непрекъснатото единоборство между светлината и мрака, веднага започна да човърка мозъка ми. Но тази моя любопитна черта на самосъзнанието веднага бе изместена от необходимостта да проумея собственото си участие в настоящата ситуация.

Ейлин ме забеляза, ала ми хвърли само един кратък напрегнат поглед и се обърна пак към Матиас, който си седеше напълно спокойно и без да се вълнува от нищо. Неговото безизразно лице с гъсти вежди и все още черна коса, независимо че наближаваше шестдесетте, беше както обикновено хладно и отнесено. Той като Ейлин ме погледна замалко и отново обърна очи към развълнуваното лице на сестра ми.

— Искам да ти кажа — обърна се той към нея, — че не виждам защо е нужно да се безпокоиш и да ми искаш разрешение. Никога и за нищо не съм ви ограничавал — нито теб, нито Тим. Ще постъпиш така, както намериш за добре. — При тези думи посегна към книгата, която лежеше отворена на коленето му, сякаш се канеше да я вземе и да продължи да чете.

— Кажи ми какво да правя! — изкрещя Ейлин. Беше на границата на истерията. Ръцете й бяха изпънати покрай бедрата, дланите — свити в юмруци.

— Няма смисъл да ти давам съвет — безучастно произнесе Матиас. — Няма значение какво ще направиш — нито за теб, нито за мен, нито дори за този млад човек. — Той млъкна и се обърна към мен: — Между другото, Тим, Ейлин забрави да ви запознае. Това е господин Джеймтън Блек от Хармония.

— Командор Блек — представи се младежът. Имаше безстрастно лице с тънки черти. — Тук, на Земята, аз съм военен аташе.

В този момент успях да разпозная произхода му. Беше роден на една от планетите, която хората от другите светове с черен хумор наричаха Сдружението. Сигурно бе един от религиозните фанатици, възпитани в спартански дух, които населяваха двете планети — Асоциация и Хармония. Тогава ми се струваше много, много странно, че от стотиците типове човешки общества, от семената, разпръснати из младите светове, израсна общество на фанатици редом с воините от Дорсай, философите от Екзотика, вглъбените в науката обитатели на Венера и Нютон, което се превърна в една голяма и доста своеобразна Производна култура.

Да, те наистина бяха своеобразна Производна култура. Но не се бяха прочули на останалите дванадесет планети като войници. Дорсайците бяха воини — хора на войната до мозъка на костите си. Жителите на Сдружението бяха хора на предаността — тъжна и донякъде мазохистична преданост. Те се продаваха, за да могат техните бедни на природни ресурси планети да могат поне донякъде да поддържат баланса на договорите, което би им позволило да наемат професионалисти от други области.