Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 17

Само при мисълта за това ме побиха тръпки. Въпреки всичко изпитвах огромна, тъмна, ужасна радост от предстоящата среща. В това време някъде отдалеч, като звън от уморена камбана до мен достигна гласът на Марк Тор, който говореше на Падма:

— Значи няма шанс? Нищо ли не можем да направим? Какво ще стане, ако той никога не се върне при нас и Енциклопедията?

— Остава ви само да чакате и да се надявате, че това няма да стане и той ще се върне — отговори гласът на Падма. — Ако успее да измине пътя, да преодолее всичко, което е изградил около себе си, и при това да оцелее, тогава може и да се върне. Но изборът си е негов, както ние правим своя. Рай или ад. Само че той има много варианти за избор за разлика от нас.

Тези думи ми прозвучаха като абсолютна глупост, като повей на хладен вятър върху някаква безчувствена повърхност от рода на камък или бетон. Исках да се махна, да отида някъде далеч, където да мога да обмисля всичко. Надигнах се и попитах:

— Как да изляза оттук?

— Лайза — тъжно произнесе Марк Тор.

Видях я как стана от мястото си и направи жест с ръка:

— Оттук, моля.

За миг зърнах лицето й. Беше бледо и безизразно. После се обърна и тръгна пред мен.

Поведе ме обратно по пътя, по който дойдохме. През светлинния лабиринт, през стаите и коридорите на Последната Енциклопедия и накрая през външните приемни зали на анклава, където нашата група за пръв път се срещна с нея. През цялото време не отрони нито дума. Вече се канех да излизам, когато неочаквано сложи ръка на рамото ми. Обърнах се и я изгледах от горе до долу.

— Винаги съм тук — произнесе тя. Удивих се, когато забелязах в очите й сълзи. — Дори и никого да няма, аз винаги съм тук.

След тези думи бързо се завъртя и избяга. Гледах тъпо след нея, потресен от репликата й. Но през последния час преживях толкова неочаквани неща, че нямах нито време, нито желание да се замислям какво има предвид с тези странни думи, повторени като ехо на нещо, казано по-рано.

Върнах се в Сейнт Луис. Успях да хвана совалката за Атина. Разсъждавах за много неща едновременно. Толкова бях погълнат от мислите си, че когато влязох в къщата на чичо Матиас и отидох право в библиотеката, в първия момент не забелязах, че там има гост.

Зад старинната дъбова маса във високо, изрисувано с криле кресло седеше чичо ми. На коленете му лежеше разтворена книга с кожена подвързия, но той като че ли не й обръщаше внимание.

На около десет крачки от него, малко встрани, беше застанала Ейлин. По всичко личеше, че отдавна се е върнала от Сейнт Луис.

В стаята се намираше и един слаб, мургав младеж, малко по-нисък от мен. Печатът от берберските му прадеди беше ясно забележим за всеки, който като мен е изучавал в университета етническите различия между расите и народите. Беше облечен изцяло в черно. Косата му също бе черна и късо подстригана, като по този начин откриваше високото му чело. Стоеше изправен и вдървен като меч в ножница.