Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 16

Погледна ме през пространството на стаята. Очите му буквално горяха с кафяв пламък.

— Не желаеш да имаш работа с нас — повтори той. — Така ли е, Тим?

Тръснах глава, за да се избавя от пронизителния му поглед. Осъзнах към какво ме тласка и разбрах, че е прав. За момент се видях седнал пред пулта и понесъл на плещите си цялата отговорност за бъдещето на човечеството. Не! Не исках нито тях, нито работата им в Енциклопедията. Не исках нищо подобно.

Нима съм работил толкова дълго и упорито, за да се измъкна от опеката на Матиас, та сега да зарежа всичко и да стана роб на нещастните хора? На всички тези — цялата човешка маса, — които са твърде слаби, за да се борят сами с мълниите? Нима съм длъжен да дам силата и свободата си в името на мъглявата перспектива за техния просперитет, щом мога да си получа своето? Не, определено не исках да имам нищо общо с тях, с Тор и неговата Енциклопедия.

— Не! — отрязах аз.

Марк Тор издаде дълбок, гърлен звук, но много тих, сякаш бе предсмъртно ехо на стона, който чух по-рано.

— Не — повтори Падма. — Така и предполагах. Както казах, липсва ти емпатия. Липсва ти душа.

— Душа ли? Какво е това?

— Как мога да опиша цвета на златото на човек, който е сляп по рождение? Сам ще разбереш, ако успееш да я намериш. Но ще успееш само ако се отскубнеш с бой от долината, за която ти говорих. Ако я прекосиш, може би тогава ще откриеш човешката си душа. Ще разбереш, когато я намериш.

— Долина… — замислено промълвих аз. — Каква долина?

— Ти знаеш, Тим — отговори Падма още по-тихо. — Дори по-добре от мен. Това е долината на разума и духа, където цялата ти уникална способност за съзидание е насочена в едно единствено-направление — към унищожение.

„Унищожавай!“

Гласът на чичо Матиас прокънтя в ушите ми с цитати от Уолтър Блант. Внезапно осъзнах силата на тази дума и способността й да ми помогне да следвам пътя, който бях избрал. Видях я толкова ясно, сякаш бе щампована с огнени букви върху вътрешната стена на черепната ми кутия. Без никакво предупреждение пред очите ми оживя тази долина, за която говореше Падма. Бях заграден от високи, черни стени. Пътят ми се простираше право напред. Беше тесен и водеше някъде надолу. Усетих страх. В непрогледната тъмнина отпред, в най-дълбоката бездна помръдваше нещо по-черно от мрака. Нещо аморфно, което ме очакваше.