Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 123

Млъкна и се обърна. Гледах след него как пресича стаята и излиза.

Продължавах да стоя като закован, докато не чух от двора звука на запален двигател на военна аерокола.

Отърсих се от вцепенението и избягах от сградата.

Озовах се на двора точно когато аероколата се отлепяше от земята. Видях Джеймтън и четиримата му непоколебими помощници. Развиках се:

— За вас всичко е добре, но помислихте ли за войниците си?

Знаех, че не са ме чули. Не можех да спра сълзите, потекли по лицето ми, и продължавах да крещя след тях:

— Изпращате подчинените си на сигурна смърт, само и само да докажете правотата си! Не можете ли да разберете, че убивате невинни хора?!

Военната машина се издигна без усилие и пое на югозапад, където ги очакваха готовите за битка войници. Тежките бетонни стени и сградите на празния лагер върнаха думите ми със звънко, диво и подигравателно ехо.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Би трябвало да отида право на космодрума. Но вместо това се качих на аероколата и потеглих назад през фронтовата линия, за да намеря бойния команден център на Грим.

Тогава почти не ми пукаше за собствената ми безопасност, както и за войниците от Сдружението. Доколкото си спомням, два пъти стреляха по мен независимо от флага на Посолството. Най-после открих командния център и кацнах до него.

Веднага след като се измъкнах от аероколата, ме наобиколиха войници. Показах им акредитивните си писма и се отправих към бойния обзорен екран, разположен на открито в сянката на няколко високи дъба. Падма, Грим и целият му щаб се бяха скупчили пред екрана — наблюдаваха придвижването на подразделенията на двете армии. Чувах монотонното обсъждане на маневрите. Намиращият се на около пет метра комуникационен център бълваше непрекъснат поток от информация.

Част от слънчевата светлина се промъкваше през листата на дърветата. Наближаваше обяд, денят беше топъл и светъл. Известно време никой не ми обръщаше внимание. Дженъл, застанал малко встрани, до плоската кутия на тактически компютър, случайно се обърна и ме забеляза. Веднага се намръщи, но продължи да се занимава с работата си. Сигурно съм изглеждал доста зле, защото след малко наля нещо от един термус и ми донесе чашата.

— Изпийте това — каза той и се отдалечи. Взех чашата и открих, че е пълна с дорсайско уиски. Изпих го. Не почувствах вкуса му, но явно ми оказа въздействие, защото след няколко минути светът около мен се избистри и отново можех да мисля.