Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 105

Изстинах. Мислех да го подмина, но сега застанах неподвижно, впил поглед в него.

— Зет ми ли?

— Младежът, загинал край Кестълмейн на Нова Земя.

— О, да. Учудвам се, че сте запознат със случая.

— Знам го заради вас, Тим — странните му кафяви очи отново отразиха светлината. — Нали не сте забравили как веднъж ви разказвах за науката, наречена онтогенетика, чрез която изчисляваме възможните постъпки на хората както в момента, така и за в бъдеще. А вие от доста дълго време сте важен фактор в тези изчисления. Ето защо очаквах да ви срещна тук и сега.

— Ами? Виж ти! Това е интересно.

— Да, мисля, че е интересно, особено за някой ваш колега от гилдията. Един журналист би го характеризирал като „любопитно“.

— Така е. Звучи сякаш знаете по-добре от мен какво смятам да правя на Света Мария.

— Развихме изчислителните методи и наистина някои неща знаем по-добре — поясни Падма. — Отбийте се при мен в Блаувейн, Тим, и ще ви покажа интересни работи.

— Непременно — уверих го аз.

— Ще се радвам да ви посрещна — Падма леко се поклони. Синята му дреха прошумоля по пода, когато се обърна и излезе.

— Оттук, моля — обади се Дженъл и ме докосна по лакътя. Стреснах се, сякаш се събудих от кошмар. — Командващият е вътре.

Машинално го последвах в офиса. Когато влязохме, Кейси Грим се изправи. За пръв път заставах очи в очи с този висок, строен и стегнат човек, облечен в униформа на полеви командващ, чието с масивни черти, но с открито, ведро и усмихнато лице. Черната му коса леко се къдреше. Особеното сияние, което излъчваше личността му — нещо доста странно за човек, роден на Дорсай, — сякаш заплува към мен, когато той се изправи срещу мен и ръката ми се скри в неговите дълги, силни пръсти.

— Заповядайте — покани ме той. — Разрешете да ви предложа едно питие. Дженъл — обърна се той към водача ми, — вече нямам нужда от вас. Идете да хапнете. И кажете на всички отвън, че са свободни.

Дженъл козирува и излезе. Седнах, а Кейси се обърна към малкото барче зад гърба си. И тогава за пръв път от три години насам усетих малко спокойствие в душата си, породено от чара на този необикновен войник. С такъв човек на моя страна не можех да не спечеля.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Може ли да видя акредитивните ви писма? — попита Грим веднага след като седнахме на столовете с чаши, пълни с дорсайско уиски, което между другото беше наистина хубаво.

Подадох му документите. Прегледа го набързо и взе писмото от Сейън Свързващия от Кълтис, тамошния лидер, адресирано до командващия екзотианските войски на Света Мария. Прочете го, остави го пред себе си и ми подаде останалите документи.

— Първо сте спрели в Джоузефтаун, така ли?

Кимнах. Забелязах, че ме гледа внимателно и лицето му стана сурово.

— Не обичате Сдружението — внезапно заяви той.

От думите му дъхът ми секна. Бях дошъл аз да му кажа това. Само че всичко стана много неочаквано, затова само отместих погледа си.

Не посмях да му отговоря веднага. А и не можех. Ако бях избързал с отговора, без да си дам време за размисъл, трябваше или да му обясня всичко, или нищо да не казвам. Най-после се съвзех и бавно заговорих: