Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 107

Спрях отново и отпих от уискито, но не почувствах вкуса му.

— Думите му означаваха, че не могат да оставят хора за охрана на пленниците и ще се наложи да ги пуснат в тила си. Взводният заяви, че това е недопустимо. Трябвало да бъдат сигурни, че пленниците няма да им навредят. Честно казано, не можах веднага да схвана какво има предвид. Не разбрах дори когато всички войници — нито един не беше сержант като него — започнаха да му възразяват.

Грим продължаваше да ме наблюдава внимателно. Оставих чашата на бюрото и се загледах в стената на офиса, сякаш виждах всичко пред мен, все едно го гледам през прозореца.

— Помня как взводният внезапно се изправи. Видях очите му. Изглеждаше като наскърбен от възраженията на войниците. „Те Избрани ли са? — развика им се той. — Избрани ли са, а?“

Погледнах към Грим, седнал отсреща ми, и забелязах колко внимателно продължава да ме наблюдава, а малката чаша с уиски се бе скрила в огромната му ръка.

— Разбирате ли? Защото пленниците не са родени на Сдружението, за него те не бяха истински хора. Сякаш принадлежаха към някаква низша раса и затова можеха да бъдат убити — потреперих конвулсивно. — И той ги уби! Седях там, подпрян на дървото, без да ме заплашва нищо, защото носех плаща на журналист. Седях и гледах как ги разстрелва — всички до един! Седях и гледах Дейв, а той гледаше към мен, когато взводният го застреля!

Млъкнах. Точно по този начин исках да му го разкажа. Защото досега не бях срещал човек, пред когото да излея всичко и да разбере колко безпомощен съм бил тогава, но нещо в Грим ми подсказа, че той ще ме разбере.

— Да-а — тихо произнесе командващият, докато ми пълнеше чашата с нова порция уиски. — Тези неща наистина не са желателни. Съдиха ли взводния за нарушение на Кодекса на наемника?

— Осъдиха го, но след дъжд качулка.

Кимна и погледна стената зад мен.

— Разбира се, не всички от тях са такива.

— Но ги има достатъчно, за да си спечелят заслужено репутацията, която имат.

— Да, за съжаление е така — той се усмихна и допълни: — Ще се постараем да не допускаме такива неща по време на тази кампания.

— Искам да ви попитам нещо — казах аз и оставих чашата си. — „Такива неща“, както се изразихте, случвали ли са се някога и на хората от Сдружението?

В атмосферата на офиса нещо се промени. Мина известно време, преди да ми отговори. Усещах ударите на сърцето си, очаквайки какво ще каже.

— Не — отвърна най-сетне Грим.

— И защо?

Странната промяна в атмосферата се засили. Разбрах, че твърде много съм форсирал събитията. Седях и разговарях с него като с обикновен човек, а забравих, че той представлява и нещо друго. Сега пък започнах да забравям, че е човек, а мислех за него като за дорсаец.

Не промени нито тона на гласа си, нито позата, в която седеше, но им се стори, че се отдалечи от мен — застана на високо разположена, хладна и камениста земя, където бих могъл да отида само на собствен риск.

Помнех какво се разправяше за народа му от малката, покрита с гори планета. Казваха, че ако дорсайците решат да приберат всичките си воини, пръснати по другите планети, и след това им бъде отправено предизвикателство, дори обединените сили на всички светове не биха могли да им се противопоставят. По-рано не вярвах на тези приказки. Честно казано, никога не се бях замислял. Сега обаче седях и просто чувствах какво става в стаята. Внезапно осъзнах, че всичко е вярно. Усещах го с кожата си — като леден вятър, който брули лицето ми. Наистина беше вярно. Чак сега Грим отговори на въпроса ми: