Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 147

Огромното тяло подскочи и потрепери. Див крясък се изтръгна от идиотската уста до ухото на Джим. Страшилището го пусна, отскочи назад и нагоре, олюля се на краката си и надвисна над Джим подобно на каменната постройка, надвиснала и над двамата.

Страшилището още веднъж изкрещя, препъвайки се като пиян човек и опипа счупения край на копието, което стърчеше от него. Като го дърпаше за дръжката, то изкрещя отново и я захапа като ранено животно, наклонило неестествената си глава. Тя се разтроши в зъбите му. Тогава то нададе крясък за последен път и падна на колене. Бавно, като слаб актьор в старомоден филм, се претъркули на една страна и изпъна краката си, сякаш бе парализиран. Последният му крясък бе удавен в клокочещото гърло, черна кръв бликна от устата му. Спря да се движи.

Залитайки, Джим изпълзя на крака и се огледа.

Мъглата неестествено се отдръпваше от пътя и бледата светлина на късния следобед се разпростря надалеч по склона с каменните отломки, по кулата над него и върху малката равнина в подножието му. На ръждивата светлина, Джим видя, че червеят бе мъртъв, буквално разсечен на две. Ара лежеше озъбен с шина на счупения си крак. Брайън, в окървавена нащърбена броня, се бе облегнал тежко върху изкривената си сабя на не повече от метър-два от Каролинус. Дафид лежеше на земята с полуразкъсана риза, а неподвижното тяло на една харпия се простираше през гърдите му. Даниел стоеше над него с все още заредена стрела в собствения си лък. Докато Джим я наблюдаваше, тя бавно свали оръжието си, хвърли го настрана и се отпусна до уелсеца.

Малко по-нататък, Секо надигна окървавената си глава над неподвижните, вплетени едно в друго тела на Смргол и Брай. Блатният дракон спря смаяния си поглед на Джим. Джим се приближи до него с мъчително чувство.

Като погледна към двата огромни дракона, видя, че Смргол лежи, сключил челюсти в гърлото на Брай. Вратът на по-младия дракон бе счупен.

— Смргол… — изхриптя Джим.

— Не… — въздъхна Секо. — Няма смисъл. Той е мъртъв… Доведох му другия дракон. Той го сграбчи… и повече не го пусна…

Блатният дракон избухна в ридание и сведе глава.

— Те се биха добре — изхриптя странен, дрезгав глас.

Джим се обърна и видя рицаря, който се бе подпрял на рамо. Лицето на Брайън беше бяло като морска пяна под разрошената, непокрита от шлема кафява коса. Плътта му се бе впила в скулите, като на старец. Както стоеше, се олюля.

— Спечелихме — каза Каролинус — Но на каква цена!

Обърна се към Даниел. Джим и рицарят също се обърнаха към нея. Все още седеше до Дафид, но бе издърпала харпията от тялото му и махнала остатъците от ризата върху гърдите му. Шлемът на Брайън, напълнен с вода от блатото до пътя, бе до нея и тя нежно миеше червената рана, която започваше от мястото, съединяващо врата и лявото рамо и стигаше до средата на ребрата му.

Джим, маагьосникът и рицарят пристъпиха заедно и застанаха над тях. Без риза, тялото на Дафид изглеждаше два пъти по-едро, отколкото, когато бе облечен. Неговите гърди бяха находка за скулптора: раменете му лежаха назад, правоъгълни и невероятно широки, мощните му мускули изпъкваха като струни по стегнатото тяло — от гърдите до корема, сякаш бяха изваяни от анатомист, върху модел за показ. Но сега тялото бе отпуснато и неподвижно.