Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 145

Изведнъж Джим осъзна нещо.

Паниката го бе напуснала. Вече не беше уплашен. Висеше във въздуха — малко над досега на страшилището, в положение, което му позволяваше да се възползва при евентуално оголване на чудовището. Възприятията му се бяха изострили, по цялото му тяло преминаваше топлина от енергията му. Откри, че в битка, както и в много други подобни ситуации бе страшна само предварителната част. След като веднъж боят започнеше, инстинктът, развиван няколко милиона години, вземаше превес и не оставаше време, нито пък мисли за друго, освен за врага.

Така беше и сега.

Страшилището тръгна отново към него и това бе последният интелектуален акт на Джим през време на боя, защото всичко останало се заличи от периодичните усилия да избяга, за да не бъде убит и от опитите да търси възможност да убие.

Така измина дълъг период, който се размазваше в представите му, а и по-късно нямаше ясен спомен за него. Слънцето се изкачи на небето по голяма дъга, прекоси най-високата точка по пладне и отново се спусна надолу. Върху разровената пясъчна почва на пътя той и страшилището се въртяха и изместваха, блъскаха се и се удряха един друг. Понякога Джим беше във въздуха, друг път — на земята. Веднъж събори чудовището на колене, но не можа да се възползва от предимството си. В друг момент се биеха по средата на склона към кулата и страшилището го притисна към една скала между два огромни камъка. Сопата се бе издигнала за последен удар, който щеше да разбие черепа му. Тогава той се извъртя, измъкна се някак между краката на врага си и боят бе подновен.

От време на време в промеждутъците от битката успяваше да хвърли кратък поглед върху калейдоскопа от сражения, които се водеха около него. Брайън бе обгърнат от голото тяло на червея, чиито рога заедно с очите бяха отсечени; мълчаливо се бореше да освободи ръката си, която държеше сабята и бе притисната към тялото му от обръча на противника. През погледа на Джим за секунда преминаваше заплетено ръмжащо кълбо от вършеещите гъвкави криле и извиващите се тела на Смргол, Брай и блатния дракон. Един или два пъти зърна за момент Каролинус, който все още стоеше изправен, с вдигната тояга в ръка, дългата му бяла брада се спускаше върху мантията му — бе като някой стар пророк в часа на Армагедон. После едрото тяло на страшилището препречваше погледа му и той забравяше всичко освен това, което бе пред него.