Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 132

— Не — призна Джим.

— О, я заспивай! — кресна Каролинус, като размаха вбесено ръцете си.

Джим затвори очи…

* * *

… И бе утро.

Надигна се удивен и се прозя. От другата страна на тоягата… или на жезъла, както го бе нарекъл Каролинус, Брайън също гледаше учудено. Каролинус вече бе на крака.

— Какво стана? — попита Джим.

— Накарах ви да заспите. Какво си мислиш, че е станало? — отвърна Каролинус, извади шишенцето и чашката, сипа си малко мляко и го изпи с гримаса. — Започвам да намразвам това нещо — измърмори той, като отново прибра приборите. — Все пак няма съмнение, че помага. Сега, хайде!

Обърна се рязко към Джим и Брайън.

— Ставайте! Слънцето се вдигна преди час и половина, а силите ни са най-големи, когато слънцето е в асцедент, което означава, че имаме най-голям шанс да победим преди обяд.

— Защо не ни събуди по-рано тогава? — попита Джим и се изправи на крака, докато Брайън също се надигаше.

— Защото трябваше да изчакаме те да ни настигнат.

— Те? Кои те? — попита Джим. — Кой ще ни настигне?

— Ако знаех точно кой — каза Каролинус, гризейки брадата си, — щях да кажа кой. Всичко, което знам, е, че ситуацията тази сутрин вещае присъединяването на още четирима към нашата група… О, те са!

Гледаше през рамото на Джим. Джим се обърна и видя приближаващите се по пътя Дафид и Даниел, последвани по-отдалеч от два драконски силуета.

— Брей, брей… Господин стрелец! — сърдечно каза Брайън, когато Дафид се приближи. — И мис Даниел! Добро утро!

— Утро е, но дали е добро или лошо, не бих желал да гадая — отвърна Дафид. Огледа се. — Къде е вълкът, сър рицарю?

— Не сте ли го виждали? — попита Джим. — Трябва да сте минали покрай него. Застигнаха ни няколко мраколака с обикновени размери и един особено голям. Той остана да се бие с големия. Сигурно сте подминали мястото, където ги оставихме да се бият.

— Оставихте ги? — извика Даниел.

— Вълкът поиска това — мрачно каза Брайън, — иначе нямаше да тръгнем, както предполагам, че може да знаете, мис.

— Не видяхме нито вълка, нито някакви следи от мраколаци или бой — рече Дафид

Джим мълчеше. Сякаш силен удар присви стомаха му, когато чу тези думи, защото те потвърждаваха вчерашните му съмнения, че никога повече няма да види Ара.

— Само за това, че ви е помолил — гневно каза Даниел, — не е трябвало да го оставяте сам срещу…

— Даниел — прекъсна я Каролинус. Даниел се обърна към него.

— Магьоснико? — възкликна тя. — Ти си тук? Та ти беше на сто години, още докато бях малка. Не трябваше да си тук.

— Аз съм там, където трябва да бъда — отвърна Каролинус. — Както и вълкът, както и сър Джеймс и сър Брайън. Не ги вини. Задачата на Ара беше да остане и да се бие сам, така че двамата да могат да бъдат тук в този момент. Това е всичко и няма какво повече да се приказва!