Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 129

— Доста се стъмни, нали? — гласът на Брайън го изтръгна от мислите му.

Джим се огледа. Бяха извървели може би миля и половина откакто оставиха Ара и мраколаците зад себе си. Въздухът наистина бе станал по-гъст, а мъглата се затваряше плътно от двете страни на пътя.

— Доста — отвърна Джим, — няма да можем да продължим. Сега почти не виждаха зад брега на водите от двете страни на пътя и не различаваха нищо на повече от десет метра пред себе си. Дробовете им вдишваха студената влага от въздуха и тя сякаш се задържаше и натрупваше там, като ги задушаваше. Ходенето бе станало изключително трудно, волята им отслабваше, потискана от незатихващата депресия. Но това не бе всичко, защото с настъпването на мрака звуците станаха приглушени. Шумът от копитата и от стъпките им върху пясъчната почва, почти не се чуваха, дори звученето на гласовете им бе далечно и слабо.

— Брайън? — извика Джим, като вървеше слепешката в мрака.

— Тук съм, Джеймс… — смътните очертания на бронирания рицар се придвижиха към Джим, двамата се сблъскаха и спряха.

— Не виждам, за да продължа нататък — каза Джим.

— Нито пък аз — отвърна Брайън. — Ще трябва да останем тук, предполагам.

— Да…

Застанаха лице в лице, но вече не можеха да отличават чертите си. Загубиха се в непрогледния мрак, който ставаше все по-черен, докато и последната следа от светлина изчезна и настъпи абсолютна тъмнина. Джим усети как ледени, твърди, железни пръсти сграбчиха лявото му рамо.

— Нека се държим — каза Брайън. — Тогава каквото и да дойде, ще ни сполети едновременно.

— Да — съгласи се Джим.

Стояха мълчаливо и чакаха да дойде неизвестното. Скоро тъмнината ги притисна още повече и след като ги бе изолирала, започна да дълбае в съзнанието им. Нищо материално не се появяваше в нощта, но един по един, като слепи бели плужеци от бездънно гърне, от съзнанието на Джим изпълзяха всички негови вътрешни страхове и слабости, всички неща, от които някога се бе срамувал и се бе мъчил да забрави, всички личинки на злото в душата му…

Отвори уста за да заговори с Брайън, да каже нещо, каквото и да е, което да разруши тази черна магия. Но откри, че отровата й вече му е подействала. Сега нямаше доверие на рицаря — знаеше, че злото обитава в Брайън, защото го бе открил и в себе си. Бавно и незабележимо започна да се отдръпва от неговия допир.

— Виж! — внезапно гласът на Брайън долетя далечен и странен, глас на човек, изминал дълъг път. — Погледни назад, откъдето дойдохме.

Джим се обърна. Не можеше да обясни как разбра вярната посока в нищото, но се обърна и видя малка светеща точка, далечна, толкова далечна, че приличаше на блещукаща звезда, от която го деляха безброй светлинни години.

— Какво е това? — задъха се той.

— Не знам — отвърна изкривеният, изтънен глас на рицаря. — Но идва насам. Погледни, уголемява се.

Бавно, много бавно далечната точка растеше и напредваше. Приличаше на ключалка към дневната светлина, която се увеличава с приближаването към нея. Минутите се изнизваха, сърцето на Джим ги отмерваше секунда по секунда. Накрая светлината се източи нагоре и се удължи, като тесен разрез в плат от тъмнина.