Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 128

— Вървете! — каза той, без да се обърне. — Останалите няма да ви последват, докато се бия с майка им. Няма и да ме нападнат, защото знаят, че първите пет от тях ще умрат, а никой не иска да е сред тях.

Джим се колебаеше. Брайън проговори и за двамата.

— Сър вълк — каза той, — не можем да те оставим сам в неравностоен бой…

Но преди последните думи да излязат от устата му, битката се поднови. И сега движенията бяха твърде бързи, за да могат да се проследят, но този път тя продължи по-дълго, докато внезапно се разнесе грозен, пронизителен вик. Ара отскочи назад и застана на три крака, предната му лява лапа висеше.

— Вървете! — изръмжа той яростно. — Казах ви, вървете!

— Но кракът ти… — започна Джим.

— Помолих ли ви за помощ? — гласът на Ара бе изпълнен с гняв. — Молил ли съм някога за помощ? Когато бях вълче и мечката ме хвана, я убих сам, на три крака. Ще убия и майката на мраколаците, пак на три крака, сам! Вървете!

Сега по цялото тяло на чудовището личаха ярки червени, кървящи разрези. Но въпреки че се задъхваше тежко, то изобщо не изглеждаше по-слабо или изтощено. Независимо от това решението на Ара да се бие сам явно бе непоколебимо. А да се отхвърли съзнателната саможертва на вълка, беше немислимо. Несъмнено, ако го убиеха, щеше да е единствено въпрос на време мраколаците да довършат и тях.

Брайън погледна Джим.

— Да тръгваме — каза Джим.

Рицарят кимна. Дръпна поводите на Бланчард и го поведе напред. Потеглиха, а зад тях вълкът и великанската майка-водач на мраколаците отново се вкопчиха в бой.

Звуковете от битката скоро заглъхнаха в далечината. Тъмнината и мъглата ги обгърнаха. Но Ара се оказа прав: нито един от малките мраколаци не ги последва. Крачеха напред и дълго никой от тях не проговори. После Брайън се обърна към Джим.

— Много ценен вълк — каза рицарят бавно.

— Ако този голям мраколак го убие… — започна Джим, но думите заседнаха в гърлото му.

Искаше да се зарече, че ще си отмъсти на убиеца, но после се сети, че не би могъл да стори нищо. Ако огромното черно същество погубеше Ара, нямаше да може да го открие, а дори и да го намереше, щеше да е невъзможно да го унищожи преди да бъде убит от него и децата му. Той не беше английски вълк и не бе в състояние да пренебрегне ефекта от писъците.

За Джим беше тежко да приеме факта, че е безпомощен да отвърне на тази жестока несправедливост. Непоносимо. До скоро бе живял, без да има причина да се съмнява, че за всяка неправда се търси сметка и накрая доброто побеждава. Сега трябваше да поеме отговорността от възможната саможертва на Ара, знаейки, че това ще е дълг, който никога не би могъл да изплати. И като крачеше бавно в зловещата неестествена тъмнина, която обгръщаше тресавището, за миг Джим забрави къде се намира и какво може да му се случи, защото в него се водеше вътрешна борба — търсеше начин да продължи да живее с този дълг.

Беше трудно да изостави илюзиите, които бе хранил, но нямаше друг избор. Постепенно прие фактите и вярата, върху която отчаяно се крепеше убеждението му, че животът е честен, защото иначе би бил непоносим, отслабна. Усети как още един камък от основите на духовната му сила се откъртва и потъва във водите на забравата.