Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 125

Мъртвата зимна сивота бе покрила всичко около тях. Водата в тресавищато се простираше гъста и мазна между петната от сивозелена трева. Лек, студен вятър започна да духа върховете на тръстиките и те затракаха с глух, далечен звук като стари кости, хвърлени в изоставено църковно гробище. Дърветата стърчаха безпомощни и тихи, с изсушени и повехнали листа — като преждевременно състарени хора, а наоколо тежест, сякаш породена от загубена надежда, задушаваше всичко живо.

— Сър Джеймс — започна рицарят със странен, официален тон, като употребяваше думи, които Джим никога преди това не бе чувал от него. — Знаеш добре, че в този час сме тръгнали с нелека задача. Поради което те моля, ако е писано да се върнеш сам, а аз да бъда убит, не оставяй моята лейди, нито кръвните ми роднини да живеят с неизвесността за края ми.

— Аз… за мен ще е чест да им съобщя… — отвърна неловко Джим, с пресъхнало гърло.

— Благодаря за твоята най-любезна услужливост — рече Брайън. — И ще направя същото за теб, веднага щом намеря кораб, който да ме отнесе отвъд западните морета.

— Само… съобщи на Анджи. Моята дама, Анджела, искам да кажа — помоли Джим. — Не се тревожи за никой друг.

Внезапно си представи сцената, при която странният, храбър и честен човек до него действително напуска дома и семейството си, за да измине през неизвестното море почти три хиляди мили, изпълнявайки обещанието си към човек, когото почти не познава. Мисълта го разтърси, тъй като сравни рицаря с представата, която имаше за себе си.

— Ще направя това — каза Брайън и изведнъж върнал се към обикновеното си Аз, скочи от седлото на земята. — Бланчард няма да помръдне и сантиметър повече, дявол да го вземе! Ще трябва да го водя.

Замълча и погледна зад Джим.

— Къде изчезнаха стрелецът и мис Даниел? — попита той.

Джим се обърна. Брайън бе прав. Докъдето стигаше погледът нямаше и следа от двамата, за които мислеха че ги следват.

— Ара? — попита той. — Къде отидоха?

— Изостанаха преди известно време — отговори вълкът. — Може би са променили решението си да дойдат с нас. Те са някъде там, отзад. Ако не бяха дърветата и храстите, все още щяхте да ги виждате.

Последва моментна тишина.

— Тогава да продължим без тях — заяви Брайън. Той дръпна юздите на Бланчард. Белият кон с нежелание направи крачка, после още една. Тръгнаха. Джим и Ара пристъпваха отстрани.

* * *

Вървяха напред, а мрачната потискаща атмосфера убиваше желанието им за разговор. Повлияни от нея, чувстваха, че дори за съществуването им бе нужно усилие, а за всяко движение на телата им бе необходимо съзнателно напрежение на волята; ръцете и краката им тежаха като олово и се люлееха тежко и неохотно при всяка бавна, принудителна стъпка. Но мълчанието им имаше по-лош ефект, защото ги оставяше изолирани, всеки сам, потопен в тъмния басейн на собствените си мисли. Движеха се като в някакъв избледнял сън, от време на време говореха, а после изпадаха в мълчание.

Както вървяха напред, пътят се стесни. От четиридесет метра, той се сви на десет. Дърветата станаха по-ниски и хилави, стърчаха криви и чепати; проредяващата трева разкри нова земя под краката им — нямаше я богатата черна почва на тресавището откъм главния бряг. Тук тя беше пясъчна, безплодна, с кремъчна твърдост. Скърцаше под тежестта им и под копитата на Бланчард и беше едновременно неподатлива и несигурна.