Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 119

— Я го чуйте! Чуйте дракона! Рицарска честност, казва той! Рицарска честност, към един дракон?

Смехът му утихна рязко.

— Хей, дракон! — извика той на Секо. — Искам твоята глава да виси на стената ми. Какъв глупак ще съм, ако те пусна.

Обърна се и в същия миг от ясното небе се посипа смъртоносен дъжд — порой от стрели засвири около тях. Шестима от арбалетистите бяха повалени. Останалите, някои от които промушени, хукнаха към прикритието на дърветата. Четири стрели паднаха около сър Ху, а една от тях проби горната част на левия му нагръдник и шумно иззвъня в сложената отдолу бронирана жилетка, без да премине през нея.

Сър Ху изруга, превъртя забралото си и също побърза да изтича към прикритието. Втори поток от стрели се изсипа в голям кръг между дърветата, но Джим не можа да види пораженията от него. Разнесе се шум от бягащи стъпки и една фигура в броня препусна, възседнала коня си. Последва тишина. Той и Секо бяха невредими, сами — с изключение на убитите или ранени арбалетисти, умиращи около тях.

Хленчът на Секо отново привлече вниманието на Джим към блатния дракон. Пристъпи, заби ноктите на лапата си във всяко едно от колчетата и ги извади. Това му се отдаде без усилия. Секо веднага се изправи и захапа кожените ремъци, които бяха привързвали пръстите му.

— Защо сам не извади колчетата? — попита го Джим. — Знам, че не е лесно да си разпънат така, но всеки дракон…

— Всички тези лъкове, саби и други неща — изплака Секо. — Не съм толкова смел, колкото Вас, Ваше Благородство. — Нищо не можех да сторя, за да не ме е страх и си помислих, че ако направя каквото искат, може би ще ме пуснат.

Спря да хапе ремъците и потрепери.

— Естествено, разбирам как се чувствате, Ваша Милост. Не трябваше да Ви викам тук долу…

— Забрави го — дрезгаво каза Джим.

Секо се възползва от съвета и отново захапа кожите.

Джим обиколи набързо повалените арбалетисти. Повалени върху земята, те или бяха мъртви, или щяха да издъхнат след минути; нито един не беше в съзнание, за да усети присъствието му над себе си. Джим се обърна точно навреме, за да види как Секо се готви да излети.

— Чакай малко! — заповяда той.

— Чакай? О, естествено… чакай. Разбирам, Ваше Височество! — изскимтя Секо. — Помислихте си, че се каня да отлетя. А аз просто протягах скованите си криле…

— Никъде няма да ходиш — прекъсна го Джим, — така че сядай долу и ми отговори на няколко въпроса. Кой ти каза да ме наречеш Джим Екерт?

— Вече обясних! — възрази Секо. — Джорджът… рицарят… ми нареди, а на него са му казали Тъмните сили.

— Хмм. И как те хванаха?

Секо погледна нещастно.

— Те… те сложиха едно чудесно парче месо — обясни той. — Половин голям глиган… Прекрасно тлъсто месо.

Една сълза капна от окото, вперено в Джим.

— Такова прекрасно, тлъсто месо! — повтори Секо. — А после не ми дадоха дори малко да си хапна от него. Нито хапка! Насочиха арбалетите си към мен и ме вързаха.

— Казаха ли защо? — попита Джим. — Предполагаха ли, че ще мина оттук, за да можеш да ме повикаш?

— О, да, Ваша Милост. Много говореха за това. Рицарят заяви, че ще пристигнете точно в този момент и нареди на шестима от мъжете да ви хванат и отведат незабавно в кулата, а той и останалите щяха да ги настигнат по пътя.