Читать «Разрушителят на светове» онлайн - страница 46

— А сега се върни към учебниците си, Блейс, а аз също ще продължа работата си. Нямаме време за празни приказки.

Блейс с удоволствие се потопи в книгата си. По навик той първо прочиташе всяка книга като развлекателен роман, а после бавно я разучаваше отново, спирайки постоянно и вниквайки в прочетеното.

Но този път му беше леко и радостно на душата. Вече беше сигурен, че Хенри дълбоко обича синовете си и беше започнал много по-добре да се отнася и към самия него, въпреки че не го показваше. Блейс никога не бе забелязал Хенри да прегръща или дори да докосва по някакъв начин Уил и Джошуа. Най-многото, което те получаваха от баща си бяха две-три одобрителни думи или пък леката усмивка, с която той показваше, че е доволен.

Най-накрая Блейс бе успял да пробие дупка в непроницаемата черупка, под която Хенри криеше чувствата си.

След четири дена, всички те — Хенри, Джошуа, Уил и Блейс се качиха на каруцата, в която бяха впрегнали козите, и се упътиха към църквата. Бяха едни от първите. Блейс видя Грег да стои на входа й, и да поздравява всеки. Забеляза също, че всички много сърдечно поздравяваха чичото и момчетата, но самия Блейс бе приеман доста хладно, независимо от факта, че Хенри го представяше като свой племенник.

Накрая те влязоха в църквата. Момчетата продължиха навътре, а Хенри спря Блейс току до вратата — там имаше стаичка с куки по стените за оставяне на връхните дрехи — нещо като гардероб.

— Ние с Ховърдсонови споделяме една обща пейка — изясни причината за задържането му Хенри, — и там няма да има място за теб. Боя се, че ще трябва да седнеш някъде отзад.

Блейс въобще не се засегна — много по-интересно беше да седиш отзад и да виждаш всичко, без да се набиваш на очи.

— Няма значение, чичо — кимна той. — В Храма на Бога всички места са еднакво добри, нали така?

— Да — отговори Хенри и втренчено го изгледа. — Ти си съвършено прав, Блейс.

Последните няколко пейки не бяха заети. Блейс седна от лявата страна на една от тях и започна да наблюдава как другите семейства заемат местата си. След като и последният енориаш влезе в църквата, на вратата се появи човек на средна възраст с празен кобур на кръста, и седна до Блейс, усмихвайки му се.

— Казвам се Адриан Вайсман — шепнешком се представи той, протягайки ръка. — Аз съм църковният пристав, а ти трябва да си Блейс Аренс, племенника на Хенри, който отскоро е дошъл да живее при него.

— Да — прошепна в отговор Блейс, благодарно стискайки протегнатата му ръка. — А защо кобурът ви е празен, къде ви е пистолетът?

— Ш-шът — каза Адриан, — службата започва. После ще ти обясня всичко.

След службата, която продължи близо два часа, Блейс стана и тръгна към гардеробната след Адриан. Той тъкмо бе снел енергийния си пистолет от рафта и го пъхаше в кобура. Обръщайки се, той видя момчето и го потегли за ръкава обратно в църквата, през потока енориаши, които тъкмо излизаха навън. Там седна на същата пейка и покани Блейс да направи същото.

— Църковният пристав — тихичко произнесе Адриан, — е длъжен да следи за реда в църквата по време на службите.