Читать «Разрушителят на светове» онлайн - страница 168

Портиерът при входа на хотела го изгледа подозрително, но все пак го пусна вътре. Във фоайето Блейс веднага забеляза двама мъже в градски дрехи, но със здравия тен на хора, прекарали по-голямата част от живота си на село. Те седяха в кресла недалече от входа и когато минаваше покрай тях, бдителните им погледи не го пропуснаха.

Блейс отиде на рецепцията, показа писмото от Самюъл Годсарм и обясни целта на посещението си.

Администраторът му предложи да седне някъде и да почака. След известно време му връчиха бланка за регистрация. Блейс я попълни от името на Блейс Маклийн, обявявайки Хенри за свой баща, а Уил и Джошуа — за свои братя. Мина един час, докато администраторът го извика, взе попълнената бланка и му връчи значка и един ключ.

— Ключът е за специалния асансьор — предупреди го той. — Качете се с него на най-горния етаж и покажете значката на този, който ще ви чака там.

— Благодаря ви — рече Блейс. Но администраторът вече му беше обърнал гръб. Блейс пресече фоайето под погледите на седящите около малките масички, мъже и жени.

Безшумният асансьор го издигна чак до четиридесетия етаж. На площадката пред него той видя двама мъже, високи почти колкото него, но с около двадесет до четиридесет фунта по-тежки. Без да каже нищо, Блейс им подаде писмото от Годсарм.

Един от пазачите също толкова безмълвно взе писмото и излезе, а другия през това време остана с Блейс. Той не изглеждаше враждебно настроен, въпреки че явно беше нащрек.

Трезво преценявайки възможностите си, Блейс реши, че ако му се наложи, спокойно щеше да се справи с него. След няколко минути първия пазач се върна и с кимване покани Блейс да го последва. Всичко това се случваше в пълно мълчание.

Те тръгнаха по коридора на хотела и спряха до една съвсем обикновена врата, намираща се почти в края на коридора.

— Борис е — пазача каза името си и почука лекичко по вратата.

След няколко секунди тя се отвори и Борис меко подбутна Блейс напред. Те се озоваха в просторния хол на един от най-разкошните апартаменти на хотела. Наистина, част от мебелите бяха подменени, покрай стените имаше само няколко кресла, а зад една голяма маса седеше Даръл Маккей.

Той беше облечен в обикновени сиви панталони и синя риза. През облегалката на креслото му беше преметнато черно наметало.

— Всичко е наред, Борисе — каза Маккей. — Застани до вратата. И изчакай там.

Масата беше затрупана с книжа, а най-отгоре, право пред Маккей, Блейс забеляза отвореното писмо от Годсарм.

— Блейс Маклийн? — попита Маккей, наблюдавайки го.

— Да, Велики Учителю.

— Току-що говорих със Самюъл Годсарм по телефона. Виждам, че той съвсем не е преувеличил абсолютно нищо, особено за ръста ви. А що се отнася до мнението му, че вие бихте могли да се окажете извънредно полезен за мен, засега не мога да преценя. Най-добре ми разкажете какво правихте в църквата му от момента, в който за първи път сте се озовали там, до момента, в който той ви е изпратил при мен.

Блейс така и направи, стараейки се по възможност да се изразява просто и разбираемо.