Читать «Родени за ченгета» онлайн - страница 22

Двама детективи извадиха бележниците си, а Бет зададе на Рой серия от въпроси относно събитията в ранната утрин и онова, което той знаеше за мъртвата. Кратки и ясни въпроси, изискващи кратки и ясни отговори. Това не беше случайно, защото тя беше работила в отдел „Убийства“ повече от две години.

— Винаги ли провеждате разпитите лично, госпожо? — попита накрая Рой. — Все съм си мислил, че човек с вашия ранг рита по-дебели задници от моя… — Осъзнал думите си, той побърза да добави: — При цялото ми уважение, разбира се…

Заела позиция в дъното на кабинета, Мейс не успя да сдържи усмивката си. Бет също се засмя.

— Обичам да усещам нещата — отвърна тя. — Били сте адвокат по наказателни дела, така ли?

— Да.

— Но работата не ви е харесвала?

— Тази тук ми харесва.

— Значи нямате идея кой би искал да убие Даян Толивър?

— Наистина нямам. Тя не беше омъжена. Споделяла е с мен за някои свои връзки, но нищо сериозно.

— Защо е споделяла подобни неща точно с вас?

— Ами не знам — сви рамене той.

— Може би сте били една от несериозните й връзки?

— Не. Отношенията ни не бяха такива. Всъщност тя беше доста по-възрастна от мен…

— На четирийсет и седем.

— Точно така. А аз още не съм навършил трийсет.

— Добре. Продължавайте.

— Нейните клиенти бяха големи компании, повечето от тях чуждестранни. Пътуваше много. Аз също. Никога не е споменавала, че има проблеми.

— Това означава ли, че сте пътували заедно?

— Да, понякога.

— Къде например?

— Имаме офиси в Лондон и в Дубай.

— В Дубай?

— Да. Там кипи оживено строителство, инвестират се големи пари. Хората имат нужда от адвокати.

— Тя имаше ли навик да работи до късно?

— От време на време. Аз също.

— Случвало ли се е да оставате заедно в кантората?

— Да, няколко пъти.

— Тази сутрин сте се появили пръв, така ли? Някъде около седем и половина?

— Да. Всеки от нас притежава лична магнитна карта. От нея можете да разберете точния час на появата й.

— А също и на вашата — обади се глас от дъното на кабинета.

Присъстващите се обърнаха да погледнат Мейс, която изглеждаше съкрушена от необмислената си намеса. Сестра й се намръщи и отново насочи вниманието си към Рой, който не отместваше втренчения си поглед от лицето на Мейс. Пръстите му механично мачкаха гумената топка.

— Но магнитната карта не ви е нужна, за да напуснете кантората, нали? — продължи разпита Бет.

— Не, за тази цел използваме бутона от вътрешната страна на входната врата.

— Доколкото разбирам, алармената инсталация е изключена в работно време.

— Така е — каза Рой.

— А асансьорът за гаража не се ли задейства с карта?

— Не, но без карта не може да се влезе в самия гараж.

— Ако сте с кола.

— Да, това наистина е малък пропуск в сигурността.

— Бих казала, че не е толкова малък — възрази Бет, изучавайки лицето му.

— Чакайте, да не би да съм заподозрян? — размърда се неспокойно Рой.

— Събираме информация, нищо повече — отвърна хладно Бет.

Рой се изчерви.

— Аз се обадих на деветстотин и единайсет, по дяволите! — изръмжа той. — Аз задържах тялото й, за да не се строполи на пода! Влязох в кухнята да си направя кафе! Нямам никакви причини да я убивам!