Читать «Карти на масата» онлайн - страница 85

Тя помълча известно време, а на устните й се появи загадъчна усмивка. Най-сетне каза:

— Значи това е мнението ви за мен, мосю Поаро. Че аз съм жена, която може да извърши идеалното престъпление.

— Благодаря поне, че сте достатъчно любезна да не отхвърлите идеята.

— Намирам я за интересна. Значи според вас аз съм единственият човек, който би могъл да убие Шейтана, така ли?

Поаро изрече бавно:

— Само че има един проблем, мадам.

— Наистина ли? И кой е той?

— Навярно сте обърнали внимание на думите ми: „За да може едно престъпление да успее, обикновено е необходимо предварително да се обмислят всички подробности.“ Искам да помислите върху думата „обикновено“. Защото има и друг вид успешни престъпления. Не ви ли се е случвало да кажете изведнъж на някого: „Вземи камък и виж дали можеш да улучиш онова дърво“? И той бързо се подчинява, грабва камък, без да се замисля и учудващо често дървото е улучвано. Когато обаче се опита да повтори хвърлянето, вече не е толкова лесно, защото е започнал да мисли. „Толкова силно, не повече, малко надясно… малко наляво…“ Първият опит е бил почти несъзнателен — тялото се е подчинявало на мозъка също както и при едно животно. Eh bien, мадам, има такъв вид престъпление, извършено в момента, когато изневиделица изниква вдъхновение, някакъв гениален подтик те движи и не ти оставя време за размисъл. И именно на такова престъпление е станал жертва господин Шейтана. Някаква внезапна необходимост, гениален подтик, светкавично действие. — Той поклати глава. — А това, мадам, съвсем не е престъпление, което бихте извършили вие. Ако вие бяхте убили Шейтана, това би било предумишлено и планирано убийство.

— Разбирам. — Ръката й се люлееше, отблъсквайки горещината от огъня в камината. — Тъй като престъплението не е предумишлено, следователно не съм го извършила аз — така ли, мосю Поаро?

Той се поклони.

— Точно така, мадам.

— И все пак… — Тя се наведе напред и престана да движи ръката си. — Аз убих Шейтана, мосю Поаро…

Двайсет и шеста глава

Истината

Настъпи много продължителна пауза.

В стаята притъмняваше. Пламъците в камината хвърляха отблясъци.

Госпожа Лоримър и Еркюл Поаро не се гледаха, а се взираха в огъня. Сякаш в тази стая времето беше спряло.

После Поаро въздъхна и се раздвижи.

— Значи така, през цялото време… А защо го убихте, мадам?

— Мисля, че знаете защо, мосю Поаро.

— Защото е знаел нещо за вас, нещо, което се е случило отдавна?

— Да.

— И това нещо е било… още една смърт, мадам?

Тя наведе глава.

Той каза загрижено:

— Защо ми го признахте? Какво ви накара да ме повикате днес?

— Самият вие ми казахте, че може да го направя някой ден.

— Да, така е, надявах се… Знаех, мадам, че единственият начин да се научи истината за вас е при положение, че вие сама го пожелаете. Ако бяхте решили да не говорите, сигурно нямаше да го направите, и тогава никога нямаше да се издадете. Но имаше известен шанс да пожелаете да проговорите.

Тя кимна.

— Умно от ваша страна да го предвидите — умората, самотата… — Гласът й затихна.