Читать «Карти на масата» онлайн - страница 100

— Шейтана няма никаква заслуга — отвърна Батъл. — Лаврите са за мосю Поаро.

Той отиде до вратата и повика двама души.

Гласът на комисаря придоби служебен тон, когато оповести официалния арест.

Щом вратата се затвори след обвиняемия, госпожа Оливър се провикна щастливо, макар и не съвсем искрено:

— Винаги съм казвала, че е той!

Трийсет и първа глава

Карти на масата

Това беше часът на Поаро — всички погледи бяха вперени в него.

— Много сте мили — каза той. — Наистина тази моя малка лекция ще ми достави удоволствие. Аз съм един скучен стар човек. Този случай според мен е един от най-интересните, които някога съм имал. Липсваше дори и трохичка доказателство, на което да се опрем. Имахме четирима души, един от които трябваше да е извършил престъплението — но кой? Какво можеше да ни подскаже нещичко? От материална гледна точка — нищо. Не разполагахме с никакви улики — нито отпечатъци от пръсти, нито уличаващи документи — нищо. Разполагахме само с хората. И все пак имахме нещо материално — резултатите от бриджа. Навярно си спомняте, че още от самото начало обърнах голямо внимание на тези резултати. От тях научих доста за различните хора, които са ги водили. Там забелязах нещо ценно — веднага видях в третия робер цифрата 1500 над чертата. Това можеше да означава само едно — обявяването на голям шлем. Ако човек решава да извърши престъпление при тези доста необикновени обстоятелства (имам предвид, когато се играе бридж), той е изправен пред два големи риска. Първият е, че жертвата може да извика, а вторият — че дори жертвата да не извика, съществува опасност в сюблимния момент някой от играчите да вдигне поглед и да види какво става. По отношение на първия риск няма какво толкова да се направи — въпрос на късмет, като при хазарт. Но при втория — може. От само себе си се разбира, че при интересна и вълнуваща игра вниманието на играчите ще бъде изцяло насочено към картите, докато при скучна игра те вероятно ще се оглеждат наоколо. Обявяването на голям шлем винаги е вълнуващо. Подобни обявявания (както и в случая) обикновено се контрират.

Всеки от тримата играчи концентрира вниманието си неколкократно — обявилият да защити играта си, а другите двама — да чистят правилно и в крайна сметка да го вкарат. Значи съществуваше вероятност престъплението да е било извършено по време на това разиграване и аз реших, ако е възможно, да узная как е протекло наддаването. Скоро разбрах, че мор при тази игра е бил доктор Робъртс. Взех това предвид и подходих към въпроса другояче — откъм страната на психологическата вероятност. От четиримата заподозрени госпожа Лоримър ми се стори като най-вероятна да планира и извърши успешно едно убийство, но в никакъв случай не я виждах да извършва престъпление, което трябва да се импровизира в последната минута. От друга страна, поведението й в онази вечер ме озадачи. Тя сякаш намекваше, че тя го е извършила или че поне знае кой. Ан Мередит, майор Деспард и доктор Робъртс също попадаха под знаменателя на психологическите вероятности, макар че, както вече споменах, всеки от тях би извършил убийството от напълно различен ъгъл. След това направих още един експеримент. Накарах всеки един от тях да ми разкажа какво си спомня от стаята. Експериментът ми донесе ценна информация. Преди всичко този, който най-вероятно би забелязал кинжала, бе доктор Робъртс. По природа той е склонен да забелязва подобни дреболии — по принцип е наблюдателен човек. Що се отнася до ръцете от бриджа — той не си спомняше почти нищо. Наистина не очаквах да си спомни много, но това пълно забравяне ми подсказа, че вероятно нещо друго е занимавало съзнанието му през цялата вечер. Значи отново изпъкваше доктор Робъртс. У госпожа Лоримър открих отлична памет за карти, но напълно можех да си представя, че като вземех предвид другите й способности за концентриране, край нея спокойно можеше да се извърши убийство, без тя да го забележи. От нея обаче научих нещо много ценно. Големият шлем е бил обявен от доктор Робъртс (доста неоснователно), при това в нейния цвят, а не в неговия, за да играе тя на всяка цена. Третият експеримент, този, който ни помогна много на нас с комисар Батъл, беше да разкрием предишните убийства, за да можем да установим има ли сходство в метода. Заслугите за тези разкрития принадлежат на комисаря, госпожа Оливър и полковник Рейс. Когато обсъждахме въпроса с моя приятел Батъл, той изрази разочарование, защото според него нямало никакво сходство между нито едно от предните три убийства и това на Шейтана. Всъщност не беше точно така. Двете убийства, приписани на доктор Робъртс, при по-внимателен анализ и от психологическа гледна точка, а не от материална, се оказваха почти абсолютно идентични. И двете са, ако мога така да се изразя, публични убийства. Четка за бръснене, дръзко заразена в собствения дом на жертвата, докато лекарят официално си е миел ръцете след преглед. Убийството на госпожа Крадък под прикритието на ваксина против тиф. И отново извършено съвсем открито — пред очите на света, така да се каже. И реакцията му е същата. Озовал се натясно, той избира момента и действа незабавно — блъфира дръзко, също както играе и бридж. И при бриджа, и при убийството на Шейтана той поема голям риск, но изиграва картите си добре. Ударът е бил нанесен с вещина и в подходящия момент. И точно когато съвсем определено стигам до извода, че извършителят е доктор Робъртс, госпожа Лоримър ме повиква и напълно убедително се самообвинява в престъплението! Почти й повярвах! Тя успя да ме накара да й повярвам за минута или две, ала после моите сиви клетки отново заработиха. Това, което тя заяви, беше невъзможно — значи не се беше случило! После ми каза още нещо, което доста ме затрудни. Увери ме, че е видяла Ан Мередит да извършва убийството. Чак на следващата сутрин — когато стоях до леглото на покойната — проумях, че съществува възможност да съм прав и същевременно тя да е казала истината. Ан Мередит отива до камината — и вижда, че Шейтана е мъртъв! Навежда се над него и навярно протяга ръка към лъскавата топка на дръжката. Устните й се разтварят, за да извика, но не го прави. Спомня си думите на Шейтана от вечерята — може да е оставил някакво доказателство. Тя, Ан Мередит, има мотив да желае смъртта му. Всеки ще каже, че тя го е убила. Не посмява да извика. Треперейки от страх и ужас, тя се връща на мястото си. Така че госпожица Лоримър е права, защото е мислела, че е видяла извършването на убийството — но и аз съм прав в това, че тя в действителност не го е видяла. Ако Робъртс се бе сдържал в този момент, съмнявам се дали някога щяхме да го разобличим. Би могло да стане, ако прибегнахме до различни блъфове и хитрости. Лично аз бих опитал. Без съмнение той е бил неспокоен. Знаел е, че Батъл слухти наоколо. Предвидил е сегашната ситуация да продължи дълго време — полицията да търси и по някакво чудо да открие улики за предишните му престъпления. Тогава му хрумва блестящата идея да направи госпожа Лоримър изкупителната жертва. Професионалното му око несъмнено му е подсказало, че е болна и че не й остава да живее дълго. Колко естествено тогава тя да сложи по-бърз край на мъките си, като преди това направи самопризнание! Той успява да се сдобие с образец на нейния почерк, написва три еднакви писма и пристига сутринта в дома й с историята за писмото, което току-що бил получил. Междувременно инструктира прислужницата си да позвъни в полицията. Единственото, от което има нужда, е преднина и той я получава. Докато съдебният лекар успее да пристигне, всичко е свършило. Доктор Робъртс е готов с историята си за изкуственото дишане, което не помогнало. Всичко е съвсем правдоподобно, звучи напълно приемливо. През цялото това време и през ум не му минава да хвърля подозрение върху Ан Мередит. Той не знае за посещението й предната вечер. Неговата цел е самоубийство и сигурност. Доста го смутих, когато го попитах дали познава почерка на госпожа Лоримър. Ако фалшификацията е била разкрита, той трябва да се спасява, като заяви, че никога не е виждал нещо, написано от нея. Умът му работи бързо, но не достатъчно бързо. От Уолингфърд телефонирах на госпожа Оливър. Тя изигра ролята си, като приспа подозренията му и го доведе тук. И точно когато се поздравява, че всичко е приключило добре, макар и не точно така, както го е планирал, идва ударът. Еркюл Поаро прави своя скок! Така че комарджията няма да прибира повече ръце. Картите му са на масата. C’est fini²²!