Читать «Тактика на грешките» онлайн - страница 28

— Но ако се окаже, че съм един успяващ луд?…

— Това ще е друго нещо. Ала човек едва ли може да разчита на това. Така че всичко, което мога да ви кажа, е, че съжалявам. Надявах се, че няма да ме разочаровате.

— Изглежда, че имам навика да разочаровам хората — отвърна Клетус.

— Също както сте решили да рисувате, вместо да постъпите в академията, а след това сте изоставили рисуването заради военния живот — промърмори Де Кастрис. — И аз съм разочаровал хората в моя живот. Имах много чичовци и братовчеди, пръснати из Коалицията — всички преуспяващи мениджъри, бизнесмени, също като баща ми. Но аз избрах политиката — той млъкна,когато Мелиса се присъедини към тях.

— Не беше нещо важно… О, Клетус — обърна се тя към него, — Мондар каза, че ако искате да го намерите, той ще бъде в работния си кабинет. Това е отделна постройка отвън, зад къщата.

— Откъде трябва да мина? — попита Клетус.

Тя му посочи един сводест изход в отсрещния край на стаята.

— Излезте оттам и завийте наляво. Коридорът води до врата, от която се излиза в градината. Постройката, където е кабинетът му, е веднага зад нея.

— Благодаря.

Той намери коридора, както му го беше описала Мелиса, и по него излезе в градината. Тя представляваше терасирана площ с пътеки, които стигаха до редица от дървета. Върховете им се огъваха рязко под напора на горещия влажен вятър на фона на небе, изпълнено с лунна светлина и разпокъсани облаци. Нямаше следа от постройка.

Докато се колебаеше, Клетус зърна слабо проблясване между дърветата и тръгна през градината. Пресече тясната редица дървета и се озова на открито пред една подобна на гараж постройка с нисък покрив, която така се сливаше с растителността около нея, че сякаш беше наполовина потънала в земята. През ниските, покрити с дебели завеси прозорци се процеждаше светлинката, която беше забелязал преди това. Вратата се отвори безшумно при приближаването му. Той пристъпи вътре и тя се затвори зад него. Спря инстинктивно.

Озова се в стая, потънала в мека, но ясна светлина. Приличаше повече на библиотека, отколкото на кабинет, въпреки че имаше нещо и от двете. Въздухът беше с особен вкус, леко разреден, сух и чист като на висок планински връх. Върху рафтовете за книги, покриващи и четирите стени, имаше изненадващо богата колекция от старомодни печатни томове. Пулт за информация и система за ползване на библиотеката заемаха единия ъгъл на стаята. Но Мондар беше седнал далеч от тези устройства, върху един бял стол без облегалка, с вдигнати и кръстосани пред него крака, като Буда в поза лотус.

Нямаше нищо друго необичайно. Още докато минаваше през вратата обаче едно дълбоко, инстинктивно предупреждение изкрещя в него и го спря на прага. Почувства трептящо напрежение да изпълва въздуха в стаята — усещане за голяма, невидима сила, която в момента е в деликатно временно равновесие. За секунда като че ли загуби съзнание.