Читать «Тактика на грешките» онлайн - страница 133

Рейс го гледаше със смесица от преклонение и възхищение.

— Но ние предвиждахме победен парад в случай на… — започна той колебливо.

— Двадесет и четири часа — повтори кратко Клетус. Той си тръгна, оставяйки канцлера да гледа след него.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

Приземявайки се на Дорсай, Клетус се обади на майор Арвид Джонсън, който беше вече армейски командир, да го очаква в дома му. Все още с бойната си униформа, той се качи заедно с Атайър, който беше като една малка, кривоноса сянка до него, в наетия самолет, който го откара до Форали и къщата му.

Мелиса, Арвид и Ичан го посрещнаха на входната врата. Атайър, все още стеснителен, независимо от чина, който имаше, се отдръпна в най-отдалечения край на хола, докато Клетус поздрави кратко Мелиса и Ичан, преди да се насочи към кабинета, правейки знак на Арвид и Ичан да го последват.

— Ти също, Бил — кимна той на Атайър.

Той затвори вратата на кабинета след себе си.

— Какви са последните новини? — Обърна се той към тъста си, приближавайки се към бюрото си върху което имаше една купчина съобщения.

— Изглежда, че деКастрис е бил назначен на този пост като главнокомандуващ на обединените сили на Коалицията и Съюза още преди няколко месеца — отговори Ичан. — Държали са го в тайна, докато управляващите от двете страни накарат жителите на Земята да възприемат идеята. Освен това, Артур Уалко е тук. Изглежда, че деКастрис му прави някакви номера с амониевите мини на Нютон.

— Да, сега ще започнат дребни войни по всички нови светове… Ще приема Уалко утре сутрин — каза Клетус. Той се обърна към Арвид.

— Е, Арв. Ако дорсайците раздаваха медали сега щях да ти дам една шепа от тях. Надявам се, че някой ден ще ми простиш за това. Трябваше да те накарам да си мислиш, че завинаги съм те оставил на полева работа.

— А не сте, така ли, сър? — попита тихо Арвид.

— Не — отвърна Клетус. — Исках развитие за теб. И го получих.

И наистина, човекът, който стоеше пред тях, наречен Арвид Джонсън беше един съвсем различен мъж. Една от съществените разлики бе, че изглеждаше поне пет години по-възрастен. Светлорусата му коса, като че ли беше потъмняла с възрастта, а кожата му станала много по-мургава от преди. От една страна като че ли беше отслабнал, а от друга изглеждаше още по-голям от преди, един мъж с едри кости и железни мускули, който се извисяваше над тях.

В същото време нещо си беше отишло от него завинаги. Младостта, приятелската мекота, които бяха негова отличителна черта сега бяха изчезнали. На негово място се беше появило нещо мрачно и уединено, като че ли най-накрая бе осъзнал силата и уменията си, които го отличаваха от другите. Беше станал така опасен както Свахили.

Движенията му бяха безшумни. И през цялото време като че ли внимаваше да не нарани случайно другите, които бяха по-малки и слаби от него. Стоеше пред бюрото на Клетус не като човек, а като воин, приличащ на непобедим великан.

— Радвам се да го чуя — каза той сега меко на Клетус. — Какво искате да направя?

— Да спечелиш сражение — ако е необходимо. Ще ти дам да отбраняваш един свят. И те повишавам в нов ранг — вицемаршал. Ще работиш заедно с друг офицер също с нов ранг — боен оператор.