Читать «Тактика на грешките» онлайн - страница 118

Когато часовникът на Клетус ги събуди, хронометърът показваше, че денят е започнал преди два часа. Нахраниха се и потеглиха възможно най-бързо.

През първите четири часа напредваха добре, дори се движеха малко по-бързо от предишния ден. Но около обед навлязоха в местност с блата и мочурища, покрита с огромните туфи с телесен цвят. От клоните на дърветата висяха някакви паразитни растения, които на места стигаха до земята и се разстилаха по нея, дебели колкото варели.

Скоростта им намаля и често им се налагаше да заобикалят. До падането на нощта бяха изминали само още двадесет мили. Бяха преодолели едва една трета от разстоянието до мястото на срещата и една трета от времето, с което разполагаха, беше изминало, а оттук нататък умората щеше да окаже влияние върху напредването им. Клетус се беше надявал да изминат половината от пътя за това време.

Панорамната карта сочеше, че след още двадесет мили щяха да се измъкнат от тази блатиста местност. Вечеряха в непрогледния мрак и потеглиха отново. Стигнаха края на мочурищата точно преди лунната светлина да изчезне, и се простряха като умрели върху земята, потъвайки веднага в тежък сън.

Следващия ден напредваха по-лесно, но изтощението си казваше думата. Клетус се движеше като насън, усилията и умората му достигаха до съзнанието сякаш някъде отдалеч. Но Атайър беше на края на силите си. Лицето му беше бледо и изтощено, острият му нос стърчеше напред като клин на носа на древен боен кораб. Той успяваше да поддържа скоростта, докато подтичваха, но когато ходеха, краката му се подгъваха и често се препъваше. Тази нощ Клетус реши да спят шест часа.

Изминаха около шестнадесет мили на лунна светлина, преди да спрат отново за шестчасов сън.

Събудиха се с илюзията, че са си отпочинали и възстановили напълно. Но въпреки това се движеха по-бавно, пестейки силите си, разпределяйки ги на мизерни порции. Клетус отново се намираше в състояние на отделяне, страданията на тялото му изглеждаха далечни и маловажни. Струваше му се, че може да продължи по този начин вечно, дори без да спира за храна или почивка.

Храната вече не ги вълнуваше. Спряха на обед и насила преглътнаха няколко хапки от порциите си, без апетит и без да усещат вкус. Несмляната храна тежеше в стомасите им и когато настъпи тъмнината, никой от тях не вечеря. Разкопаха до основата едно от огромните растения, за да открият потока, който бълбукаше там, и се напиха донасита, преди да потънат почти автоматично в дълбок сън. След няколко часа отново се надигнаха и потеглиха под лунната светлина.

Зората на четвъртия ден ги завари на около шест мили от мястото на срещата. Но когато се опитаха да станат, колената им се подгънаха и те останаха на земята. Клетус продължи да се бори и след няколко несполучливи опита се изправи на крака. Огледа се и видя Атайър все още на земята.

— Не мога — изграчи младежът. — Вие продължавайте.

— Не — Клетус стоеше разкрачен и се поклащаше, гледайки надолу към Атайър.

— Вие трябва да вървите — каза след малко младият мъж. Говореха по начина, който бяха възприели през последните дни — с дълги паузи между думите на единия и на другия.