Читать «Тактика на грешките» онлайн - страница 119

— Защо дойде на Дорсай? — попита Клетус след една от тези паузи.

Атайър се втренчи в него.

— Вие… Вие направихте това, което винаги съм искал да направя. Вие бяхте това, което винаги съм искал да бъда. Знаех, че никога няма да бъда като вас. Но мислех, че ще мога да се науча как да го направя.

— Тогава учи се — каза Клетус, олюлявайки се. — Тръгвай.

— Не мога.

— Няма не мога. Тръгвай.

Клетус продължаваше да стои. Атайър лежеше на същото място. После краката му започнаха да се свиват. Седна с труд и се опита да се изправи на крака, но те не искаха да го слушат. Спря, дишайки тежко.

— Ти си това, което винаги си искал да бъдеш — говореше бавно Клетус, поклащайки се над него. — Няма значение тялото ти. Изправи Атайър на крака. Тялото ще те последва.

Той чакаше. Атайър отново се размърда. С конвулсивни усилия успя да застане на колене, след това с ненадеен напън се изправи на крака. Направи три стъпки, препъвайки се, и се улови за едно дърво, за да не падне. Погледна през рамо към Клетус, задъхан, но тържествуващ.

— Когато си готов, тръгваме — каза му той.

Пет минути по-късно, въпреки че Атайър продължаваше да се препъва като пиян, те отново тръгнаха на път. Четири часа след това стигнаха до мястото на срещата, където намериха Свахили и Арвид с около една пета от останалите мъже. Клетус и Атайър се строполиха, без дори да махнат багажа от гърбовете си, и заспаха, преди да докоснат покритата с иглички земя.

ДВАДЕСЕТ И ЕДНО

Клетус се събуди чак следобед. Чувстваше се спокоен и с лека глава, отпочинал и невероятно гладен. Атайър все още спеше тежко, като човек след дълбока упойка.

Клетус се нахрани и отиде при Свахили и Арвид.

— Колко от хората са тук? — попита той Свахили.

— Двадесет и шест все още не са се появили. Повечето дойдоха един час след вас.

Клетус кимна.

— Добре. Тогава ще са се наспали до вечерта. А ние се захващаме за работа с останалите, които са си отпочинали. Първото, което ни трябва, е превозно средство.

Един шофьор на камион, плъзгащ се върху въздушни струи по шосето към Уотършед, изведнъж установи, че пътят му е препречен от половин дузина въоръжени мъже в сивосини униформи със синьо-белия знак на Организацията на напредналите общества върху горния джоб. Висок офицер с кръг от звезди върху пагоните на раменете си се качи върху стъпалото на кабината и отвори вратата.

— Излизай — каза му той. — Имаме нужда от този камион.

Два часа по-късно, точно преди залез слънце, същият автомобил влезе в Уотършед по шосето, необичайно пусто през последните 120 минути. В кабината седяха двама мъже без шапки. Откараха камиона направо в полицейското управление, което се занимаваше с поддържането на реда и закона в малкия миньорски град.

Машината спря на паркинга зад сградата на управлението и няколко минути по-късно отвътре се разнесоха обезпокоителни звуци. След малко утихнаха, а след още след няколко минути пожарната сирена на полицията изведнъж оживя, ревейки като някакво подивяло гигантско създание. Продължи да реве, докато хората се изсипваха от къщите и установяваха, че градът им е обкръжен, а по улиците патрулират въоръжени войници със синьо-бели знаменца на левия горен джоб на куртките. Преди да залезе слънцето, жителите на Уотършед бяха известени, че са пленени.